Джесика въздъхна.
— Виж, те са като неандерталци в сравнение с нас. Ние сме нова раса с нови сили, нови емоции, нов начин на мислене. Ние сме най-преждевременно развитите деца в цялата човешка история — но те също имат определена груба сила, не го забравяй. Единственият ни шанс е да действаме без предупреждение. Както и направихме.
Джонатан огледа почернялата трева наоколо.
— Колко работа само ни чака! Отиде ни цялата сутрин да се отървем от онези, а какво ли ни чака още! Никога няма да успеем да почистим целия свят.
— Не след дълго ще се научим как да левитираме телата им — каза Джесика. — Усещам как тази сила се надига в мен. Може би даже ще се научим и как да ги телепортираме от едно място на друго. Тогава нещата ще бъдат много по-лесни. Освен това няма да почистваме целия свят, а само онези участъци от него, които искаме да използваме през следващите няколко години. Времето и плъховете ще ни помогнат там, където няма да се справим.
— Сигурно си права — примири се Джонатан.
Аз обаче знаех, че съмнението продължава да го гризе, защото донякъде споделях опасенията му. Безспорно ние тримата стояхме по-високо на еволюционната стълбица, отколкото всяко друго същество преди нас. Ние можехме да четем чуждите мисли, да виждаме бъдещето и сме способни да излизаме от тялото си, когато го пожелаем. Владеем онзи номер с огъня — можем да превръщаме мисловната енергия в истински природен ураган. Джонатан е в състояние да управлява движението на неголеми струи вода, талант, който му се струва най-забавен, когато аз уринирам; макар и да принадлежи към новата раса, той продължава да е странно запленен от детинските лудории. Джесика е способна съвсем точно да предсказва времето. Аз пък съм емпатичен към животните — кучетата идват веднага при мен, както и котките, птиците и всички други създания. И, разбира се, ние можем да сложим край на живота на всяко растение или животно само като си помислим за смъртта му, както си помислихме за смъртта на цялото човечество. Навярно, имайки предвид Дарвиновата теория, на нас ни бе предопределено да унищожим тези нови неандерталци, веднъж след като сме разгърнали способностите си. Обаче не мога да се отърва от постоянно глождещото ме съмнение. Понякога имам чувството, че ще страдаме заради унищожението на цялата стара раса.
— Това е назадничаво мислене — заяви Джесика. Беше прочела мислите ми естествено. Нейният телепатичен талант е по-силен и по-добре развит от моя или от този на Джонатан. — Тяхната смърт не означава нищо. Не можем да изпитваме угризения. Ние сме тези, които носят новия живот, имаме нови емоции, нови надежди, нови мечти и нови правила.
— Наистина е така — казах аз. — Ти си абсолютно права.
В сряда слязохме към плажа и изгорихме труповете на мъртвите летовници. И тримата обичахме морето, ето защо не искахме плажната ивица да е осеяна с разлагащи се мъртъвци.
Когато приключихме с кремацията, двамата с Джонатан бяхме доста уморени. Джесика обаче настояваше да направим гадното нещо.
— Децата на нашата възраст не би трябвало да са способни на това — каза брат ни.
— Но ние сме — отвърна му тя. — Ние трябва да го направим. Освен това и аз го искам. Сега.
Така че направихме гадното нещо. Джонатан и тя. После аз с нея. Тя искаше още, но ние бяхме много изтощени.
Джесика се беше изтегнала на плажа. Все още неоформеното й, стройно тяло се белееше на фона на белия пясък.
— Ще изчакаме — каза тя.
— Какво да чакаме? — попита Джонатан.
— Вие двамата отново да станете готови.
Четири седмици след края на света двамата с Джонатан лежахме сами на плажа, приличайки се на слънцето. Той беше странно мълчалив от известно време насам, сякаш се страхуваше да говори.
Накрая, изглежда, все пак събра сили и ми каза:
— Смяташ ли, че е нормално за момиче на нейните години да бъде толкова… как да го кажа, да си иска винаги по този начин? Дори и да е от новата раса?
— Не.
— Тя изглежда… обсебена от някаква идея.
— Да.
— Има някаква цел, която е неясна за нас.
Той беше прав. И аз имах същото усещане.
— Неприятности.
— Може би.
— Задават се неприятности.
— Може би. Но какви неприятности може да има, след като краят на света вече е настъпил?
Два месеца след края на света и изгарянето на мама и татко, когато на нас с Джонатан ни беше дошло до гуша от къщата и искахме да се отправим към по-екзотични места, Джесика най-накрая ни посвети в големите новини.
— Не можем да си тръгнем оттук точно сега — заяви тя. Тонът й беше непреклонен. — Няма да си тръгнем оттук поне още няколко месеца. Бременна съм.