Друго мога ли да сторя ?
Чу тихо потропване и дръпна завивките, тъй като бе облечена само в тънка нощница, дадена й от госпожа Дънлап.
- Да?
- Аз съм - рече Емъри. - Надявам се не ви събудих.
Емъри отвори вратата и застана край леглото, облечен само в панталони и доста широка риза.
- Не можах да заспя, предположих, че и вие будувате.
- Кой би предположил, че очакването да видиш дали ще оживееш или не затруднява съня? - сви рамене тя и се усмихна.
Емъри отвърна на усмивката и се заоглежда как да влезе.
Тя приседна и струпа две възглавници зад себе си.
- Просто се качи на леглото - каза му тя, дръпвайки крака и потупвайки завивките. Той се чувстваше неловко, но прие поканата й и седна на матрака, който потъна от тежестта му.
- Страх ли те е? - попита тя и осъзна със закъснение, че този въпрос не беше от питанията, които една жена трябва да отправя към мъж.
- А вас? - отвърна той, прегръщайки коленете си. Беше бос и пръстите му блестяха на лунната светлина.
- Да - каза Ариста.
- Дори няма да съм на бойното поле, а съм ужасена.
- Ще ме сметнете ли за страхливец, ако призная същото?
- Бих те помислила за глупец в обратния случай.
Той въздъхна и опря глава на коленете си.
- Какво има?
- Ако ви кажа нещо, обещавате ли да го пазите в тайна? - попита той, без да вдига глава.
- Аз съм посланик. С това си изкарвам хляба.
- Никога не съм се бил преди. Никога не съм убивал.
- Подозирам, че така стоят нещата с почти всички, които ще се сражават утре - каза тя, надявайки се той да включи и нея в тази категория. Не можеше да понесе да му разкрие истината. - Не смятам, че повечето от тях дори някога са хващали меч.
- Някои са - той вдигна глава. - Адам се сражава с армията на Етелред срещу Гхазел, по времето, когато лорд Ръфъс се прочу. Ренкин Пул и Форест, сина на търговеца на сребро, също са се били. Затова ги сложих сред водителите. Всички гледат на мен като някакъв герой от войната, а аз не зная дали ще остана и ще се сражавам - или ще побягна като най-долен страхливец. Може да припадна при вида на кръв.
Ариста се протегна и взе ръката му.
- Ако има нещо, в което съм убедена - тя се взря в очите му, - това е, че ще се сражаваш храбро. Наистина не смятам, че би могъл да направиш друго. Просто си такъв. Всички виждат вродената ти храброст и затова ти се възхищават - както и аз.
Емъри сведе глава.
- Благодаря ви, това беше много мило.
- Не бях мила, а честна - внезапно притеснила се, тя пусна ръката му и попита: - как е гърбът ти?
- Все още боли - рече той, вдигайки ръка да опипа. - Но ще мога да въртя меч. Трябва да ви-оставя да поспите.
Той се измъкна от леглото.
- Беше любезно от твоя страна да дойдеш - каза му тя искрено.
- Утре ще съжалявам само за едно.
- А то е?
- Че не съм благородник.
Тя го изгледа любопитно.
- Ако бях дори дребен барон и оцелеех, щях да яздя до Меленгар и помоля брат ви за ръката ви. Щях да му досаждам, докато не ме затвореше или не се съгласеше. Зная, че това не е подобаващо. Зная, че херцози и принцове се надпреварват за вниманието ви, но въпреки всичко бих опитал. Бих се сражавал с тях за вас. Бих сторил всичко...
Ариста усети как лицето й се изчервява и се забори с внезапното желание да го покрие с ръце.
- Обикновен човек, чийто баща е умрял в служба на своя крал; тъй смел, че да завземе Ратибор и Акуеста, би могъл да получи рицарско звание. Като посланик, бих могла да изтъкна на брат си, че подобно действие би заздравило отношенията ни с Ренидд.
Очите на Емъри просияха. Никога не бяха изглеждали тъй дълбоки или оживени. По лицето му бе изписана радост. Направи крачка към леглото, спря, сетне бавно се оттегли.
- В такъв случай - най-накрая рече той, - добре ще е да поспя, ако ще ставам рицар.
- Наистина, сър Емъри.
- Милейди - той понечи да се поклони дълбоко, но по средата на движението спря, стискайки зъби. - Лека нощ.
След като той напусна стаята Ариста установи, че сърцето й бие бясно, а дланите й са влажни. Какъв позор. Само след часове мъже щяха да умират заради нея. По обед можеше да виси от някой стълб, а беше развълнувана, задето някой беше демонстрирал интерес към нея. Колко детинско... колко незряло... колко себично... и невероятно. Никой не я бе гледал по такъв начин. Спомни си ръката му и шумоленето на нозете му върху завивките - ама че момент.
Лежеше и се молеше на Марибор всичко да бъде наред. Нуждаеха се от чудо. Моментално си помисли за Ройс и Ейдриън. Не ги ли наричаше така Олрик - негови чудотворци? Всичко щеше да бъде наред.