Ако Амилия не бе потънала в мисли за императрицата, засрамването на графа щеше да й се стори забавно.
- Днес времето е чудесно, нали?
- Да, сър, такова е - с усилие наложи гласът й да остане спокоен.
Нимбус, Ана и обущаря се появиха и отърчаха надолу по коридора. Нимбус поспря за миг, хвърляйки й разтревожен поглед, преди да влезе в стаята.
- Позволете ми да премина направо на въпроса - рече графът.
- Сторете го, сър - нетърпението на Амилия достигаше връхната си точка.
- Всички знаят, че сте най-близка до императрицата. Тя има доверие само на вас. Бихте ли... някога... Императрицата говорила ли е за мен?
Амилия изненадано вдигна вежди. При други обстоятелства колебанието на графа щеше да изглежда чудато и дори чаровно, но в този момент й се искаше просто да приключи най-сетне.
- Зная, че това е прекалено дръзко от моя страна, ала аз съм дързък човек. Бих желал да зная дали някога си е мислила за мен - и ако да, дали е било благоприятно?
- Милорд, откровено мога да заявя, че тя никога не ми е говорила за вас.
Графът се замисли.
- Не съм сигурен как да тълкувам това. Убеден съм, че тя има много ухажори. Ще ми направите ли услуга, милейди?
- Стига да е по силите ми, сър.
- Бихте ли говорили с нея да ме удостои с един танц на тазвечершния бал? Бих бил неизразимо благодарен.
- Нейно Високопреосвещенство няма да присъства на бала или на банкета, сър. Тя никога не се храни сред обществото и има твърде много дела, изискващи вниманието й.
- Никога?
- Уви, не.
- Разбирам.
Графът потъна в мисли, а Амилия потропа с пръсти по бедрото си.
- Ако нямате нищо против, сър, трябва да се върна при императрицата.
- Разбира се. Простете за отнемането от драгоценното ви време. И все пак, ако бихте споменали за мен на Нейно Високопреосвещенство и я уведомите, че много бих желал да я посетя...
- Ще го сторя, Ваша светлост. Сега моля да ме извините...
Амилия бързо се върна и откри, че кроячката бе приключила работата си. Яката беше висока и наистина поддържаше брадичката вдигната. Добавката изглеждаше изключително неудобна, ала на Модина изглежда това не правеше впечатление. Обущарят обаче все още обработваше обувката.
- Какво става тук? - попита тя.
- Новият ток беше по-висок от другия - каза й Нимбус. - Той се опита да го намали, но в бързината отне прекадено много и сега е по-нисък.
Амилия се обърна към Ана:
- Колко време ни остава?
- Около петнадесет минути - бе мрачният отговор.
- Ами украшението за глава? Не го виждам.
- Не беше в спалнята или залата, милейди.
Лицето на Ана пребледня.
- Мили Марибор, простете ми. Съвсем забравих за него!
- Забравила си? Нимбус!
- Да, милейди?
- Тичай при шапкарката и го донеси. И като казвам тичай, имам предвид да хвърчиш!
- Веднага, милейди, ала не знам къде се намира тя...
- Вземи паж да ти посочва пътя.
- Всички са заети с подготовката на церемонията.
- Не ме интересува! С меч принуди някой от тях, ако трябва. Намери си водач и му кажи, че е по заповед на императрицата. Мърдай! Ана!
- Да милейди - слугинята трепереше просълзена. - Толкова съжалявам, милейди, наистина.
- Нямаме време за извинения и сълзи. Тичай в спалнята на императрицата и донеси дневните й обувки. Ще трябва да носи тях. Веднага!
Амилия затръшна вратата подире им и я изрита. Опря чело върху дъба, опитвайки се да се успокои. Роклята щеше да покрие обувките. Никой нямаше да забележи разликата. Ала украшението за глава беше съвсем различно. Бе изработвано в продължение на седмици и регентите щяха да забележат липсата му. Магазинът на шапкарката се намираше в града; бе възложила на Ана да донесе украшението. Можеше да обвинява само себе си. Трябваше да я попита по-рано, бе бясна заради некомпетентността на слугинята. Ритна вратата още веднъж и отчаяно приседна на пода. Роклята й се разстла наоколо.
Церемонията щеше да започне след минути, но време все още имаше. Речта на Модина бе оставена за накрая и Амилия бе убедена, че разполагат с още двадесет, може би тридесет минути, докато останалите се обръщат към тълпата. Насреща й Модина стоеше вдървена в златно-бялата рокля с пристегнат от яката врат. Имаше нещо различно в императрицата, тя гледаше Амилия с интерес. Всъщност дори я изучаваше.
- Ще се справите ли? - попита я Амилия.
Моментално светлината в очите й изгасна, върна се празното изражение.
Амилия въздъхна.
Регент Етелред говори близо час от украсения с ярки драперии балкон. Амилия не чу и думица, ала знаеше, че речта му възхвалява величието и мощта на новата империя и как Марибор отново обединил човечеството. Говореше за военните успехи на север и безкръвното присъединяване на Олбърн и Дънмор. Последва това с новините за очакван излишък от пшеница и ечемик, както и за края на елфическия проблем. Елфите нямало вече да се разхождат свободно. Вместо да бъдат превръщани в безполезни роби, просто щели да изчезнат. Новата Империя събирала елфите из цялата си територия. Какво щяло да стане с тях, той не каза. Тълпите заликуваха одобрително, гласовете им ехтяха.