- Спокойно, мъже - викна Емъри. - Той просто се опитва да ви изплаши. Предлага ви сделка, защото е уплашен, уплашен от нас, които стоим обединени и силни насреща му. Уплашен е, защото думите му не ни разколебават. Уплашен е, защото за пръв път не вижда насреща си овце, не вижда насреща си роби, не вижда жертви, които да бие, а мъже. Мъже! Уверени и горди. Мъже, които все още са лоялни на своя крал!
Вигън рязко вдигна ръка и пак така я спусна. Чу се отсечен пукот и Емъри залитна назад. Кръв оплиска околните От гърдите му стърчеше стрела. Миг по късно червенокосото момче падна в калта.
Редиците потрепериха.
- Не! - изрева Ариста и като разбута хората, се строполи до Емъри. Трескаво го обърна, вадейки лицето му от мръсотията. Обърса калта. От устата му излизаше кръв. Очите му се въртяха бясно из орбитите. Поемаше си накъсан, хрипкав дъх.
Всички утихнаха. Светът беше застинал.
Ариста държеше Емъри в ръце. Очите му намериха неговите и в тях тя видя молба. Чувстваше как дъхът му се скъсява при всяко повдигане на гръдта му. Сърцето й се късаше при всяка негова конвулсия.
Това не може да е истина!
Тя се вгледа в очите му. Искаше да каже нещо - да му даде частица от себе си, която той да отнесе - ала можеше само да го прегръща. Стискайки го здраво, усети как агонията му затихна. Той спря да потрепва. Спря да диша.
Ариста проплака силно, убедена, че тялото й ще се строши.
Над нея конят на шерифа пръхтеше и удряше копита. Зад нея въстаниците се разколебаха. Чу ги как пускат оръжия и захвърлят щитове.
Ариста си пое накъсан дъх и вдигна лице към небето. Напрегна един крак, сетне другия, изправяйки се - повелявайки си да се изправи. Надигайки тресящото си тяло от калта, тя стисна меча на Емъри, вдигна острието високо над главата си и се втренчи в шерифа.
Ариста изрева с гръмък глас:
- ДА НЕ СТЕ ПОСМЕЛИ ДА ОТСЪПИТЕ! Задръжте линията!
Сянка падна връз лицето на прикования към калта Ейдриън, скривайки го от дъжда. Отвори очи и примижавайки, видя силуета на мъж.
- Какво в името на Марибор правиш тук?
Гласът беше познат и Ейдриън се замъчи да види скритото в гънките на робата лице. Дъждът продължаваше да се сипе край него, калните пръски го принуждаваха да премигва.
Изправената над него фигура викна:
- Сержант! Обясни какво става тук. Защо е окован този мъж?
Ботуши дошляпаха из калта.
- Заповед на командир Паркър, сър - в гласа се долавяше нерв
- Разбирам. Я кажи, сержант, наслаждаваш ли се да си човек?
- Моля, сър?
- Питах те дали ти харесва човешкия облик. Например смяташ ли за удобно да имаш две ръце и два крака?
- Ами... не съм сигурен* че ви разбирам.
- Не, но ще узнаеш, ако този човек не бъде освободен незабавно.
- Но, лорд Есрахаддон, не мога. Командир Паркър...
- Аз ще се погрижа за Паркър. Махни веригите, вдигни го от калта и го отведи в къщата незабавно, или, кълна се, през остатъка от живота си ще лазиш на четири крака.
- Магьосници! - изръмжа сержантът, след като Есрахаддон си отиде. Взе ключ от колана си и се замъчи да отключи окаляните катинари. - Ставай.
Сержантът отведе Ейдриън отново в къщата. Веригите ги нямаше, ала две железни окови все още стягаха китките му. Боецът бе измръзнал и изгладнял, чувстваше се почти удавен, ала в ума му имаше място само за една мисъл.
Дали още има време?
- Ами колите на Южния път? - изръмжаваше Есрахаддон при влизането на Ейдриън. Магьосникът носеше познатата си роба, в момента сива и напълно недокосната от дъжда. Само дължината на брадата го различаваше от Далгрен. Сега тя стигаше до гърдите му, придавайки му по-магьоснически вид.
Паркър седеше зад масата, втъкнал салфетка в яката си и друга чиния яйца с бекон се намираше пред него.
Едно и също ли яде всяка сутрин ?
- Заради калта е. Не могат да мръднат и не...
При вида на Ейдриън замлъкна.
- Какво става тук? Наредих той да бъде окован. Защо го водиш?
- По моя заповед - каза му Есрахаддон. - Сержант, освободи го и донеси оръжията му.
- Ти? - зашеметен отговори Паркър. - Ти си тук единствено като съветник. Забравяш, че командвам аз.
- Командваш какво? - попита чародеят. - Хиляда лениви вагабонти? Това
беше армия, когато напуснах. При връщането си сварвам сбирщина.
- Заради дъжда е. Не спира.
- Не се и очаква — гневно избухна Ейдриън. — Опитах се да ти кажа. Трябва да нападнете Дърмонт. Тази сутрин Ариста вдига въстание в Ратибор. Тя ще затвори града, така че империалистите няма да имат къде да отстъпят. Трябва да нападнем Дърмонт, преди към него да се е присъединил сър Бректън. Северната имперска армия би могла да пристигне всеки миг. Ако не нападнем, Дърмонт ще влезе в града и ще потуши бунта.