- Значи тръгваш на сутринта?
Той кимна.
- Съмнявам се, че ще се видим преди да потегля, затова се сбогувам сега. Направихте невъзможното, Ариста - извинете - Ваше Височество.
- Ариста е добре - каза му тя. - Ще ми липсваш.
Само това можа да каже. Думите бяха твърде дребни, за да изразят такава огромна благодарност.
Той отвори уста, но се поколеба. Усмихна се и каза:
- Пазете се, Ваше Височество.
В съня си Тракия виждаше звяра да се приближава към баща й. Той стоеше с гръб към чудовището и й се усмихваше топло. Опита се да изкрещи предупреждение, ала можа да издаде само приглушен стон. Искаше да размаха ръце и привлече вниманието му към опасността, ала крайниците й бяха налети с олово и отказваха да се подчинят. Опита се да изтича до него, но краката й бяха залепнали.
Звярът се движеше без проблеми.
Втурна се надолу по хълма. Бедният й татко не забелязваше, макар че земята се тресеше под чудовището. То го глътна на една хапка, а тя падна, като че някой бе пронизал сърцето й. Строполи се на тревата, мъчейки се да диша. Звярът приближаваше към нея, решен да довърши работата си, идващ да я погълне - краката му скърцаха все по-силно и по-силно.
Тя се събуди, обляна в пот.
Лежеше по корем, заровила глава във възглавницата. Мразеше да спи. Спането пораждаше кошмари. Винаги стоеше будна колкото бе възможно повече, много нощи седейки на пода пред прозорчето, гледайки звездите и вслушвайки се в околните звуци. Цяла жабешка симфония крякаше в рова, съпровождана от хора на щурците. Край малката й зирка понякога прелитаха светулки. Ала все някога сънят я оборваше.
Един и същи сън всяка нощ. Стоеше на хълма, баща й не подозираше за надвисналата над него смърт, а тя не можеше да стори нищо, за да му помогне. Ала тази нощ сънят бе различен. Обикновено кошмарът приключваше с поглъщането й от чудовището, но сега се събуди по-рано. Имаше и друго различие. Тази нощ звярът бе издавал скърцаш, звук. Това изглеждаше странно дори и за сън.
Тогава го чу отново. Звукът долиташе през прозореца.
Скръц... скръц... скръц!
Имаше и други звуци, разговори. Гласовете бяха тихи, ала се носеха откъм двора. Тя отиде до прозореца и надникна. Дузина мъже теглеха кола, чиито огромни дървени колела проскърцваха при всяко превъртане. Колата представляваше голяма кутия с решетъчен прозорец. В подобни каруци превозваха лъвовете за пътуващите циркове. Мъжете бяха облечени в алено-черни униформи. И друг път бе виждала тази разцветка - в Далгрен.
Един от тях изпъкваше. Беше висок и строен, с лъскава черна коса и добре оформена брада.
Колата спря и рицарите се събраха.
- Нали е окован? - чу един от тях да казва.
- Защо? Страх ли те е?
- Той не е магьосник - смръщи се високият. - Не може да те превърне в жаба. Силата му е политическа, не мистическа.
- Луис, дори Салдур каза да не го подценяваме. Легендите говорят за странни умения. Той е полубог.
- Вярваш твърде много в църковните доктрини. Ние сме протектората на вярата. Не трябва да тънем в суеверие като неграмотните селяци.
- Това звучи богохулствено.
- Истината никога не може да звучи богохулно, стига да е придружена от разбиране на доброто и правилното. Истината е нещо могъщо, като арбалет. Няма да дадеш зареден арбалет на някое хлапе и да го пратиш да си играйка, нали? Така биват убити хора, стават нещастни случаи. Истината трябва да бъде скрита, достояние само на онези, които са в състояние да я понесат. Това - това светотатствено съкровище в кутия - е истина, която повече от всички други трябва да остане скрита. Никога вече не трябва да види дневна светлина. Ще я погребем завинаги и върху нея ще изградим нова, величествена империя, която ще засенчи предната и ще отмие греховете на дедите ни.
Тя гледаше как отварят задната част на колата и изваждат мъж. Черна качулка покриваше лицето му. Вериги стягаха ръцете и глезените му, ала мъжете го наобикаляха внимателно, сякаш можеше да експлодира всяка минута.
С по четирима души от двете му страни, те го преведоха през градината и изчезнаха от полезрението й.
Тя гледаше как изтеглят обратно колата и затварят вратата. Повече от час Модина се взираше в празната градина, докато най-сетне отново заспа.
Каретата подскачаше по грубия, неравен път, следвайки ивица сребристо нощно небе сред издигащите се наоколо дървета. Дрънченето на сбруите, тътнежът на копитата и тракането на колелата изпълваха света. Нощният въздух бе напоен с миризмата на езерна вода и скункс.