Докато се оглеждаше, вратата се отвори.
- С какво мога да...
На прага стоеше Есрахаддон, облечен в робата с неопределим цвят. Ръцете му бяха потънали в блестящите гънки. Брадата му беше по-дълга, в косата му се виждаше сиво. Изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше. Не бе виждала магьосника от онова утро край река Нидвалден.
- Ти пък какво правиш тук? - тонът й се вледени.
- И аз се радвам да ви видя, Ваше Височество.
Допусналият магьосника Орин все още не бе затворил вратите. Това се промени след кратък поглед от страна на Есрахаддон.
- Виждам, че се справяш добре и без ръце - рече Ариста.
- Човек се приспособява към нуждите си — отвърна той, сядайки насреща й.
- Не съм те поканила да сядаш.
- Не съм молил за разрешение.
Столът на Ариста я блъсна по краката, карайки я да се стовари в него.
- Как го правиш без ръце или звук? - рече тя, надвита от любопитството си.
- Не помниш ли как обяви уроците за приключени при последната ни среща?
Ариста отново се вцепени.
- Помня. Помня и как подчертах, че не желая да те виждам.
- Много хубаво. Обаче имам нужда от помощта ти да открия наследника.
- Отново го изгуби, а?
Есрахаддон не й обърна внимание.
- Можем да го открием с проста магия за местоположение.
- Игричките ти не ме интересуват. Чака ме град.
- Трябва да направим магията незабавно. Можем да я сторим тук и сега. Имам представа къде е, но времето ни притиска и не мога да си позволя да тръгна в грешната посока. Разчисти бюрото си и да започваме.
- Нямам намерение да върша нищо от сорта.
- Ариста, знаеш, че не мога да направя това сам. Трябва ми помощта ти.
Принцесата го прониза с поглед:
- Трябваше да помислиш за това преди да организираш убийството на баща ми. Ако има нещо, което трябва да сторя, то е, да поръчам екзекуцията ти.
- Не разбираш. Важно е. Хиляди животи са заложени на карта. Това е повече от твоята загуба. Много по-сериозно от загубата на стотица крале и хиляда бащи. Не си единствената, която страда. Нима мислиш, че съм се наслаждавал на хилядолетния престой в тъмница? Да, използвах теб и баща ти да избягам. Нуждата ме мотивира - защитаваното от мен е много по-важно от всеки друг индивид. Сега прекрати тези глупотевини. Времето ни изтича.
- Толкова съм щастлива да не съм ти от полза - тя се подсмихна. - Не мога да върна обратно баща си, нито да те убия. Ти няма да позволиш да бъдеш заловен повторно. Това е истински подарък, възможността да ти се отплатя за онова, което ми отне.
Есрахаддон въздъхна и поклати глава:
- Не ме мразиш, Ариста. Вината е тази, която те разяжда. Знанието, че за смъртта на баща си си отговорна, колкото и мен. Ала църквата е отговорна за всичко, организирайки бягството ми, което евентуално да посочи наследника. Въведоха те в Гутария с пълното знание, че аз ще те използвам.
- Изчезвай! - Ариста скочи на крака с почервеняло лице. - Орин! Охрана!
Писарят успя да открехне вратата и надникна, ала бърз поглед от страна на
Есрахаддон отново я затвори.
- Ще доведа помощ, Ваше Височество - долетя иззад вратата гласът на Орин.
- Трябва да си простиш, Ариста.
- Изчезвай! - изкрещя принцесата. Замахна с ръка и вратата се отвори рязко, едва не изхвърчайки от пантите си.
Есрахаддон се изправи и пое към вратата, добавяйки:
- Трябва да осъзнаеш, че си толкова отговорна за смъртта на баща си, колкото и аз.
Ариста затръшна вратата след него и опря гръб на нея. Вината не беше моя! - искаше да изкрещи, макар и да знаеше, че това ще е лъжа. В годините след смъртта му се бе крила от истината, ала вече не можеше да го прави. Колкото и трудно да беше признанието, Есрахаддон беше прав.
следва продължение...