Ариста бе прекарала някои от най-щастливите си години в долината на Шеридън. Тук светът се бе разтворил пред нея, предоставяйки отдих от задушаващата куртоазна атмосфера. В Меленгар бе служила единствено за украса, по подобие на статуите по стените на замъка. В Шеридън можеше да си позволи да забрави, че е просто стока, която един ден щеше да бъде омъжена в името на благото на кралството.
Бащата на Ариста не беше особено доволен от непривичния й интерес към книгите, ала не забраняваше да ги чете. Тя се стараеше да бъде дискретна с този си навик, което доведе до все по-честото усамотяване. Бе вземала книги от сбирката на писарите и свитъци от духовниците. Най-често вземаше назаем томове от епископ Салдур, който оставяше купища от тях след посещенията си при баща й. Часове прекарваше в убежището на кулата си, потъвайки из далечни земи, където бе щастлива. Книгите я изпълваха с идеи, мисли за външния свят, приключения извън тези стени, мечти за изживян героично живот. Чрез тези съкровища бе научила за Шеридън и впоследствие за затвора Гутария.
Помнеше деня, в който бе помолила баща си да й позволи да посещава университета. Първоначално бе отказал категорично и се беше изсмял, потупвайки я по главата. Онази нощ бе плакала до изтощение, чувствайки се в капан. Всички нейни идеи и амбиции бяха зазидани в неизменен затвор. Когато на следния ден баща й си беше променил мнението, тя така и не го беше попитала защо.
Какво правим тук?
Незнанието я дразнеше; търпението бе добродетел, с което не се спогаждаха особено. Спускайки се в университетската долина, тя реши, че едно скромно питане нямаше да навреди. Отвори уста, ала Ейдриън я изпревари.
- Какво търсим в Шеридън? - попита той, изравнявайки се с Ройс.
- Информация - отвърна крадецът в обичайния си сбит маниер, който не разкриваше много.
- Ти водиш. Аз само се разхождам.
Не, не не, помисли си тя, питай още. Ариста зачака. Ейдриън отново изостана. Това беше нейният шанс. Трябваше да каже нещо.
- Знаеш ли, че съм следвала тук? Трябва да поговориш с магистъра на магическите науки, Аркадиус. Канцлерът е църковна марионетка, но на Аркадиус може да се има доверие. Той е магьосник, преподаваше ми. Той ще знае или ще може да открие онова, което те интересува.
Отлично. Тя се поизправи в седлото, изключително доволна от себе си. Учтивостта изискваше Ройс да разкрие намеренията си след проявения от нейна страна интерес и демонстрираното известно знание. Изчака. Нищо. Отново се възцари мълчание.
Трябваше да му задам въпрос. Нещо, което да го накара да отговори. По дяволите.
Стискайки зъби, тя се приведе напред разочаровано. Би могла да настоява, но моментът вече бе отминал и щеше да продължи като критика. Посланичеството я бе научило да цени точния момент, както и да взема предвид чуждия авторитет. Тъй като бе принцеса, не беше лесно да научи този урок. И тя се присъедини към мълчанието, слушайки как дъждът барабани по качулката, а конете шляпат из калта.
Каменната статуя на Гленморган с книга в едната ръка и меч в другата се намираше в центъра на университета. Алеи, пейки, дървета и цветя я обграждаха от всички страни, както и множество академични сгради. Нарастващата бройка студенти бе наложила построяването на допълнителни аудитории и спални помещения, всяко от които отразяваше архитектурните специфики на времето, в които е било построено. Сред сивите дъждовни порои университетът приличаше на мираж, странна романтична мечта, зародила се в главата на човек, прекарал целия си живот във воюване. Съществуването на учебна институция в свят на грубовато невежество не бе просто мечта, а чудо, доказателство за мъдростта на Гленморган.
Той бе възнамерявал училището да обучава обикновените хора по времена, в които само духовните лица можеха да четат. Имаше невероятен успех. Шеридън бе постигнал превъзходство над всички други подобни институции, спечелвайки си хвалбите на патриарси, крале и мъдреци. Още отначало се бе установил и като център на спорове, където учените влизаха в религиозни и политически диспути. Хендел Роуски, магистър, бе настоявал Гхент да признае новосформираната република Делгос против желанията на нифронската църква. Училището бе изявило силни пророялистки позиции в гражданските войни, последвали управлението на Стюарда. Това посрамило църквата, която тъкмо била заздравила влиянието си над Гхент. Трима магистри - Кранстън, Ландорнър и Уидли - били обвинени в ерес и изгорени. Това задушило политическия глас на университета за повече от век, когато Едмънд Хол, професор по геометрия, заявил, че използвайки древни текстове, съумял да открие местоположението на руините на Персепликуис. Изчезнал за около година и се завърнал с книги и плочки, носещи отдавна забравени знания. Това разпалило интереса към всичко имперско. Тъкмо по това време църквата се намирала в период на засилена ортодоксалност. Събирането на реликви и артефакти от Старата империя било обявено за незаконно. Хол бил арестуван и заточен в Короносната кула в Ерванон, заедно с бележките и картите си. Впоследствие църквата обявила, че Хол бил мошеник, който изобщо не намерил града, а книгите представлявали умели фалшификати. Ала никой оттогава не го видял.