- Поддържаме отлични архиви - отбеляза свещеникът, затваряйки вратата след тях. - Впрочем аз съм монсеньор Бартоломю. Отговарям за църквата в отсъствие на епископ Талбърт. А ти си?
- Ейдриън Блекуотър - боецът посочи към Ройс и Ариста. - А това са мои приятели.
- Разбирам. Бихте ли ме последвали...
Ейдриън не бе прекарвал много време по църкви. Мракът, разкошът и вторачените очи на скулптурите го смущаваха. Чувстваше се у дома в гората или насред полето, ала вътрешността на църквата винаги го караше да се чувства неспокоен. Тази имаше сводест таван, отпуснал се върху мраморни колони, петолистни барелефи, характерни за нифронската църква. Самият олтар представляваше пищно украсен дървен шкаф с три крила и синьо-зелен мраморен връх. Умът му се върна в замъка Есендън, където подобен олтар бе приютил джуджето Магнус, чакащо да ги обвини в убийството на Амрат. Този инцидент бе положил началото на работните отношения с кралската фамилия в Медфорд.
Само че този имаше повече свещи, както и три позлатени тома. Носеше се сладникавата миризма на салифан. Връз олтара стоеше задължителната алабастрова статуя на Новрон. Както винаги, той коленичеше с меч в ръка, а бог Марибор полагаше корона върху косите му, коронясвайки сина си за владетел на света. Всички посетени от Ейдриън църкви имаха такава, отличаваха се само по големина и материал на изработка. Оригиналът се пазеше в Короносната кула в Ерванон.
Вземайки свещ, свещеникът ги поведе по тясно вито стълбище. Слизането им приключи до врата, край която висеше железен ключ. Духовникът го откачи, мушна го в ключалката и завъртя. Ключалката изщрака, вратата изскърца и свещеникът върна ключа на мястото му.
- Май няма особен смисъл? Да държиш ключа там? - изтъкна Ройс.
Свещеникът се вгледа в него безизразно:
- Тежък е, не обичам да го нося.
- Тогава защо заключваш?
- Само така стои затворена. Иначе плъховете гризат пергаментите.
Помещението бе наполовина колкото църквата над него, разделено от
полици, стигащи до тавана, пълни с дебели подвързани с кожа книги. Духовното лице спря, за да запали висящ до вратата фенер.
- Подредени са по хронологичен ред - каза им той под светлината, разкрила нисък таван и изработени от малки камъчета стени, отличаващи се от огромните каменни блокове на остатъка от църквата. - Кой период те интересува? Кога е умрял баща ти?
- Две хиляди деветстотин деветдесет и втора.
Свещеникът се поколеба.
- Деветдесет и втора? Това е преди четиридесет и две години. Изглеждаш отлично за възрастта си. На колко години беше тогава?
- Много малък.
Свещеникът изглеждаше скептичен:
- Съжалявам. Нямаме записи от деветдесет и втора.
- Отвън пише, че църквата е била построена тогава - изтъкна Ройс.
- И все пак нямаме записи за въпросната година.
- Защо? - поинтересува се Ейдриън.
Духовникът сви рамене:
- Може да е имало пожар.
- Може? Не знаеш?
- Тъй като архивът ни не може да ви е от полза, последвайте ме, ще ви покажа обратния път.
Свещеникът пристъпи към изхода. Ройс запречи пътя му.
- Криеш нещо.
- Нищо подобно не правя. Питахте за записи от деветдесет и втора -такива няма.
- Въпросът е, защо?
- Причините може да са всякакви. Как бих могъл да зная?
- По същия начин, по който знаеш, че няма записи от тази година, без дори да провериш - отвърна Ройс, снижил глас. - Лъжеш ни, което отново поражда питането защо.
- Аз съм монсеньор. Не ми харесва да бъда обвиняван в неискреност в собствената си църква.
- А на мен - да ме лъжат - Ройс пристъпи напред.
- Аз също не обичам - отвърна Бартоломю. - Не търсите ничий баща. За глупак ли ме вземате? Защо сте тук? Тази работа приключи преди десетилетия. Защо още се занимавате с нея?
Ройс стрелна с поглед Ейдриън.
- Никога не сме били тук преди.
Свещеникът извъртя очи.
- Знаете какво имам предвид. Какво дирят още серетите? Ти си страж Траник, нали? - посочи към Ройс. - Талбърт ми каза за разпитите, на които си го подложил - един епископ! Само ако патриархът знаеше какви ги вършат питомниците му, отдавна да ви е разпуснал. Изобщо не знам защо още съществувате. Наследникът на Новрон е на трона, не е ли така? Не вярваме ли всички в това? Най-сетне открихте кръвта на Новрон и светът най-накрая е в ред. Вие просто не можете да проумеете, че работата ви е приключена, че не се нуждаем вече от вас - ако изобщо някога е имало нужда.
- Не сме серети - рече му Ейдриън. - А приятелят ми със сигурност не е страж.
- Нима? Отговаря на описанието на Талбърт - дребен, сух, ужасяващ, самата смърт. Но трябва да си е обръснал брадата.