- Не съм страж - каза Ройс.
- Искаме да узнаем какво се е случило тук преди четиридесет и две години - обясни Ейдриън. - И си прав, не търся запис за смъртта на баща ми, понеже зная, че не е умрял тук. Ала е бил тук.
Монсеньорът се поколеба, гледайки към Ейдриън, хвърляйки потайни
погледи към Ройс.
- Как се казваше баща ти? - запита най-подир.
- Данбъри Блекуотър.
Духовникът поклати глава:
- Не съм го чувал.
- Но знаеш какво е станало - рече Ройс. - Защо не ни кажеш?
- Защо просто не се махнете от църквата ми? Не ви познавам, нито искам да ви зная кои сте. Станалото - станало. Всичко свърши. Нищо не може да го промени. Просто ме оставете на спокойствие.
- Бил си там - промърмори осенено Ариста. - Преди четиридесет и две години... бил си там, нали?
Монсеньорът я прониза с поглед, стиснал зъби.
- Прегледайте архива, ако искате - каза им примирено той. - Не ме интересува. Просто заключете на излизане. И се убедете, че сте угасили фенера.
- Почакай - Ейдриън бързо извади медальона си и го повдигна към светлината. Бартоломю присви очи, сетне пристъпи по-близо, за да го огледа.
- Откъде си взел това?
- Даде ми го баща ми. Също така ми беше написал и стихотворение, нещо като загадка. Може би ти ще помогнеш да го разтълкуваме.
Ейдриън извади писмото и го подаде на свещеника.
Прочитайки го, духовникът прокара ръка по лицето си, задържайки я пред устата си. Ейдриън видя пръстите му да треперят. С другата си ръка монсеньорът пипнешком се опря на стената.
- Приличаш на него - каза му свещеникът. - Първоначално не забелязах. Минаха четиридесет години, познавах го бегло, ала това на гърба ти е неговият меч. Ако не друго, поне оръжието трябваше да разпозная. Все още го виждам в кошмарите си.
- Значи си познавал баща ми, Данбъри Блекуотър?
- Тогава се казваше Трамус Дан. Поне така сам се наричаше.
- Ще ни кажеш ли какво се случи?
Свещеникът кимна:
- Няма причина да го държа в тайна, освен да защитя себе си, а
предполагам е дошло време да се изправя срещу греховете си.
Бартоломю погледна към отворената врата.
- Да затворим - той пристъпи извън прага, сетне се върна объркан. -Ключът е изчезнал.
- У мен е - обади се Ройс, показвайки железния ключ. Придърпа вратата и я заключи отвътре. - Никога не съм харесвал стаи, в които мога да бъда затворен.
Свещеникът взе табуретка иззад един от рафтовете и седна. Главата му бе клюмнала, приличаше на болен. Зачакаха, докато той си пое няколко пъти дъх.
- Следващата седмица ще станат точно четиридесет и две години -започна той. - Очаквах ги с дни и бях разтревожен. Смятах, че са били разкрити, но не това беше причината. Пътуваха бавно, защото тя беше бременна.
- Кой? - попита Ейдриън.
Монсеньорът объркано вдигна глава.
- Знаеш ли какво представлява амулетът, който носиш?
- Някога е принадлежал на Пазителя на Наследника на Новрон.
- Да - отвърна старецът простичко. - Баща ти бе глава на нашия орден -тайна организация, посветила се да пази наследниците на император Нареион.
- Теорема Трапеза Пи - рече Ройс.
Бартоломю го погледна изненадано.
- Да. Търговци, магазинери, фермери - хора, пазещи поверена тям мечта.
- Но ти си свещеник от църквата на Нифрон.
- Мнозина от нас бяха. Някои дори се опитваха да се присъединят към серетите. Трябваше да знаем какво прави църквата, накъде е насочила очи. Аз бях единственият в Ратибор, който трябваше да посрещне императора и неговия закрилник. Редиците на Теоремата бяха оредели през вековете. Малцина вярваха в нея. Аз бях откърмен с мечтата да видя наследника на Нареион отново да се възкачи на имперския трон. Ала никога не очаквах, че ще се случи. Дори често се съмнявах в съществуването на наследник, съмнявах се дали историите не са просто митове. Теоремата се свързваше с членовете само при нужда. Няколко срещи, след което можеха да минат години без никаква вест. А и самите съобщения бяха само окуражаващи слова, нито дума за наследника. Нямаше планове за въстания, нямаше новини за победи или разгроми.
Бях само момче, млад дякон, неотдавна пристигнал в Ратибор, отскоро изпратен в църквата в южната част, когато баща ми получи писмо, казващо просто: „Той идва. Пригответе се.“ Не знаех какво да мисля. Трябваше да го прочета неколкократно, преди да разбера какво се има предвид под „той“ и когато осъзнах, бях поразен. Наследникът на Новрон щеше да дойде в Ратибор. Не знаех какво точно трябва да сторя, така че наех стая при Брадфорд и зачаках. Трябваше да намеря по-добро място. Трябваше да...