Повече, бе убедена.
- Извинявай. Ехо?
Ариста спря, минавайки край отворената врата на спалнята на Емъри. Бяха го поставили в малката стаичка край стълбите, в същото легло, в което принцовете на Ренидд бяха спали веднъж. Младежът не бе дошъл в съзнание, откакто го бяха свалили от стълба. С изненада видя, че очите му са отворени и че той я гледа. Косата му бе прилепнала, на лицето си имаше объркано изражение.
- Как се чувстващ? - попита тихо тя.
- Ужасно - отвърна Емъри. - Коя си ти? И къде съм?
- Казвам се Ариста, намираш се в дома на Дънлапови на улица Бенинг.
Тя постави свещта на нощното шкафче и приседна на ръба на леглото.
- Но аз би трябвало да съм умрял - каза й той.
- Съжалявам за разочарованието ти, ала жив би могъл да си от по-голяма полза - тя му се усмихна.
Младежът се намръщи:
- От полза за какво?
- Не се притеснявай за това сега. Трябва да поспиш.
- Не! Кажи ми. Няма да помогна на империалистите, казвам ти!
- Разбира се. Имаме нужда от помощта ти, за да извоюваме града от тях. Той я изгледа вцепенен. Огледа се.
- Не разбирам.
- Чух речта ти в „Смеещият се гном“. Планът е добър, ще го направим до два дни, така че си пази силите.
- Направим? Коя си ти? Как възнамеряваш да го сториш? Ариста се усмихна.
- С практика, предполагам.
- Практика?
- Да кажем, че това не е първия път, когато трябва да спасявам кралство от предател-убиец, домогващ се до престола. Всичко е наред. Поспи. Ще...
- Чакай! Ариста ли каза, че ти е името?
Тя кимна.
- Вие сте принцесата на Меленгар!
Тя отново кимна.
- Да.
- Но... как... защо? - той започна да се надига и потрепна.
- Успокой се - каза му тя с твърд глас. - Трябва да си починеш. Говоря сериозно.
- Не трябва да лежа във ваше присъствие!
- Ще го сториш, ако ти кажа, а аз ти казвам.
-Не... не мога да повярвам... Защо... какво правите тук?
- Тук съм да помогна.
- Невероятна сте.
- А ти понесе бой с камшик, който би умъртвил всекиго. Имаш нужда от почивка и ти заповядвам да заспиваш моментално. Ясна ли съм?
- Да, Ваше Величество.
Тя се усмихна.
- Не съм кралица, Емъри, просто принцеса. Брат ми е кралят. Емъри
изглеждаше посрамен.
- Ваше Височество, тогава.
- Бих предпочела да ме наричаш Ариста.
Младежът изглеждаше шокиран.
- Хайде, опитай.
- Не е подобаващо.
- А нима е подобаващо да отказваш на една принцеса? Особено такава, която е спасила живота ти?
Той бавно поклати глава.
- Ариста - рече срамежливо.
Усмихвайки се, тя импулсивно се приведе и го целуна по челото.
- Лека нощ, Емъри - каза тя и излезе от стаята.
Слезе по стълбите и прекоси прага. Нощта бе спокойна. Точно както Ейдриън бе споменал, небето беше ясно, с изобилни звезди, пръснати из мрачината. Задънената улица Бенинг, свършваща в конюшните на Дънлапови, бе празна.
Беше необичайно за Ариста да е съвсем сама навън. Хилфред неизменно бе играл нейна сянка. Липсваше й, и същевременно се чувстваше добре да е сама сред нощта. Само преди няколко дни бе напуснала Медфорд, ала вече знаеше, че е различна. Винаги се бе страхувала, че животът й нямаше да бъде нищо повече от такъв на благородничка, безпомощен, ограничен. Бе избегнала тази съдба и навлезе в по-престижната, ала също толкова ограничена роля на посланик, която всъщност представляваше по-натруфен вестоносец. Ала сега за пръв път усети, че е намерила истинското си призвание.
Бавно започна да напява. Заклинанието, с което бе омагьосала серетите, бе проработило, а никой не й бе показал как да го стори. Сама бе сътворила магията, използвайки сходна идея и познанията си за Изкуството, насочвайки я към кръвта им.
Това го прави изкуство.
В обучението й действително имаше празнини, ала те се дължаха на характера на липсващото - то не можеше да бъде преподадено. Есрахаддон не бе скрил нищо от нея. Пролуката бе същината на магията. Менторите можеха само да преподават основните техники и методи, ала чисто механичното знание не правеше човек артист. Никой не можеше да преподава креативност или изобретателност. Искрата трябваше да идва отвътре. Трябваше да бъде нещо уникално; нещо, открито от индивида, внезапно осъзнаване, вдъхновение, обединяването на познати елементи по непознат начин.
Ариста знаеше това. Бе го узнала след убийството на рицарите. Знанието едновременно я ужасяваше и вълнуваше. Смъртта на серетите само бе задълбочила ужаса. Ала сега, застанала сама под звездното одеяло в спокойствието на топлата лятна нощ, тя обгърна разбирането си, предизвикващо приятни тръпки. Имаше опасност, естествено, едновременно опияняваща и привличаща; тя се бореше да овладее емоциите си. Припомнянето на ужасените викове на рицарите и израженията им нг помогна да се овладее. Не искаше да се изгуби в силата си. В ума й Изкуството бе могъщ звяр, дракон с неизчерпаем потенциал, жадуващ да бъде освободен; ала пуснат да опустошава света безумен скот би бил нещо ужасяващо. Разбираше мъдростта на Аркадиус и нуждата да обуздава страстта, която сега докосваше.