Освен Амилия.
Преди навъртащите се около нея хора бяха представлявали смътни сиви лица. Бяха й говорили за нелепи понятия, по-голямата част от които не би могла да разбере, дори и ако се опиташе. Амилия беше различна. Тя бе говорила неща, които Модина можеше да разбере. Беше разказвала истории за семейството си, напомняйки на императрицата за друго момиче - момиче на име Тракия - което беше умряло и сега беше само призрак. Споменът беше болезнен, ала Амилия беше съумяла да й напомни за времената преди мрака, преди болката, когато в света бе имало някой, обичащ я.
Когато Салдур бе заплашил да отведе Амилия, Модина бе видяла ужаса в очите на девойката. Познаваше този страх. Гласът на Салдур бе пищенето на звяра и в този миг тя се събуди от дългия сън. Очите й се бяха фокусирали за пръв път след онази нощ. Нямаше да позволи на звяра да победи отново.
Някъде в залата, извън видимостта на подиума се затръшна врата. Звукът отекна из мрамора. Последваха гръмки стъпки с още по-гръмък разговор.
- Не разбирам защо да не мога да нападна Олрик сам - говореше раздразнено издокаран мъж.
- Армията на Бректън ще срази националистите за нула време. Тогава ще се върне в Меленгар и ти ще си получиш наградата, Арчи - отвърна по-възрастния. - Меленгар няма да избяга. Не си струва риска.
Не познаваше по-младия, ала възрастния бе чувала многократно преди. Наричаха го регент Етелред. Двамата благородници и свитата им се приближиха. Етелред бе облечен както винаги - червено кадифе и златиста коприна. Гъстата му брада издаваше възрастта му, тъй като бе доста посивяла.
Крачещият край него младок беше облечен в стилна алена копринена туника с висока плисирана яка, елегантно наметало и екстравагантна шапка с перо, идеално пасваща си с останалата част от тоалета му. Бе по-висок от регента и дългата му кестенява коса се спускаше по гърба му, стегната в опашка. Вървяха начело на шестима други - слуги, стюарди и чиновници. Четирима Модина разпозна, тъй като и преди бе виждала1 малкия парад.
Онзи там беше придворният писар, който навсякъде носеше счетоводната си книга - пълничък, червенобузест човечец, неизмен
но затъкнал по едно перо над ушите си - сякаш да компенсира оредяващата си коса. С това приличаше на странна птица. Изпънатата му стойка и наперената му походка й напомняха за гордо крачещ пъдпъдък. Понеже не знаеше името му така го и наричаше - Пъдпъдъка.
Лакея на Етелред бе нарекла Белия мишок, тъй като той бе слабоват, бледен мъж с бяла коса, чиито претенциозни маниери изглеждаха някак миши. Никога не го бе чувала да казва нещо различно от „Разбира се, милорд.“ Непрекъснато почистваше влакънца от дрехите на Етелред и винаги бе готов да подаде наметало или да му помогне с обувките.
Сетне идеше Свещта, получил това име заради ръста си. Отличаваше се също така с къдрава червена коса и лигава уста, чиито слюнки капеха като стопен восък.
Последният от антуража бе войник, към чиято униформа имаше прикрепени многобройни шарени панделки.
- Бих оценил да бъда назоваван подобаващо в присъствието на хора -изтъкна Арчи.
Етелред се обърна, сякаш изненадан, че не са сами в залата. Бързо прикри усмивката си, сетне изрече с подгизнал от сарказъм тон:
- Простете, графе на Чадуик. Не забелязвам присъствието им. За мен те са нещо като мебелировка. Мисълта ми бе, че не можем напълно да сме сигурни в силата на Меленгар. Нападането им само ще предизвика усложнения. В сегашната ситуация няма никаква вероятност Олрик да ни атакува. Той е хлапе, но не толкова наивен, че да предизвика гибелта на собственото си кралство.
- Това... - Арчибалд се взря в Модина и спря, така че Етелред за момент продължи без него.
- Императрицата? Да - отвърна Етелред. Тонът му ясно изразяваше недоволството от очевидния факт, че графът не бе чул последните му думи.
- Тя... красива е.
- Моля? А, предполагам - отвърна Етелред, без да я поглежда. Наместо това насочи поглед към Амилия, която по подобие на всички останали стоеше с впит в пода взор. - Салдур ми каза, че ти си била малката чудодейка. Накрала си я да яде, да говори и да съдейства. Доволен съм да чуя това.
Амилия мълчаливо направи реверанс.
- Ще е готова навреме, нали така? Не можем да си позволим ново фиаско като коронацията. Тогава тя дори не можеше да се появи. Сега ще се погрижиш, нали?
- Да, милорд - Амилия отново направи реверанс.
Очите на графа на Чадуик останаха върху Модина, която сметна изражението му за изненадващо. Отсъстваше страхопочитанието на придворните, нито хладното спокойствие на грижещите се за нея. На лицето му имаше широка усмивка.