В залата влезе войник и с бърза крачка се отправи към тях. Онзи с панделките пристъпи към него и двамата си зашепнаха, след което новодошлият му подаде свитъци. Панделката ги прочете и се върна при Етелред.
- Какво има?
- Ваша светлост, флотата на адмирал Гафтън е успяла да залови Елисфар, малък едномачтов платноход, край брега на Меленгар. На борда са открили документи, подписани от крал Олрик, даващи правомощия на вестоносеца да преговаря от името на кралството. За съжаление пратеникът и капитанът са били убити при абордажа. Обаче кормчията е бил придуман да признае, че корабът е бил отправен към Тур Дел Фур.
Етелред кимна.
- Опитва се да се свърже с националистите, но това беше очаквано. Значи корабът е плувал откъм Роу?
- Да.
- Сигурен си, че друг кораб не е разкъсал блокадата?
- Според докладите е бил само този.
Докато Етелред и войникът разговаряха, а останалите стояха неподвижни като статуи, графът на Чадуик не сваляше очи от императрицата. Модина на отвърна на погледа му. Начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства неловко.
Той се покатери по стълбите и коленичи.
- Ваше Високопреосвещенство - каза той, нежно хващайки ръката й и целувайки пръстена, - аз съм Арчибалд Белънтайн, дванадесети граф на Чадуик.
Модина не каза нищо.
- Арчибалд? - отново се разнесе гласът на Етелред.
- Простете грубия ми подход - продължи графът. - Откривам, че не мога да сторя нищо. Колко странно е да не сме се виждали преди. Бил съм в Акуеста много пъти, ала никога не съм имал удоволст вието. Нещастно стечение на обстоятелствата, предполагам. Убеден съм, че сте изключително натоварена. В качеството си на командващ значителна армия, аз също съм много зает. Скорошните събития наложиха войската ми да дойде тук. Не бе нещо, от което съм особено доволен. Досега. Справях се отлично, завладявайки нови земи за разрастващата се ваша империя; смятах за нещастие наложителността да спра. Ала съжаленията ми бяха превърнати в истинско възхищение, тъй като съм благословен да се удивлявам на величието ви.
- Арчи! - Етелред го бе викал от доста време, но едва споменаването на омразния прякор привлече вниманието на мъжа. - Стига с тези глупости. Ще закъснеем за срещата.
Графът се намръщи раздразнено.
- Простете, Ваше Високопреосвещенство; дългът ме зове.
Щом тренировките свършиха, преоблякоха Модина в простата й рокля и тя бе отведена в килията си. Помисли си, че някога я придружаваха двама войници, ала сега беше само един. Казваше се Джерълд. Само това знаеше за него, което беше странно, като се имаше предвид, че го виждаше всеки ден. Той я придружаваше навсякъде и стоеше на пост пред вратата на килията. Чудеше се кога си почива, най-вероятно късно през нощта, ала сутрин, когато двете с Амилия отиваха да закусват, той неотлъчно беше там. Никога не го беше чула да говори. Бяха като мълчалива двойка.
Вратата на килията бе отворена, мрачината я чакаше. Той никога не я бе принуждавал да влезе. Изобщо не я беше докосвал. Просто стоеше търпеливо на пост край вратата. Тя се поколеба на прага и когато погледна към Джерълд, той сведе очи.
- Почакай - Амилия дотича след тях. - Нейно Високопреосвещенство се мести днес.
Джерълд и Модина я изгледаха объркани.
- Отказах се от уговорките с камерхера - заяви Амилия. Говореше бързо, обръщайки се едновременно и към двамата. - Нимбус е прав, в крайна сметка аз съм секретарка на императрицата - обърна се към Джерълд. - Ескортирай Нейно Високопреосвещенство до новата й спалня на петия етаж в източното крило.
Заповедта излезе слаба, изобщо не в гласа на благородничка. Липсваше й увереност, силата на арогантността. За известен период на несигурност никой не се помръдна или продума. Без връщане назад, Амилия стоеше неестествено изпъната, изправила се срещу Джерълд. За пръв път Модина забеляза колко е едър, висящия на бедрото му меч, униформата. Той беше изряден, бронята му лъщеше.
Джерълд кимна и се отмести.
- Насам, Ваше Високопреосвещенство - рече Амилия, издишайки.
Тримата се отправиха към централното стълбище. Амилия продължаваше да говори:
- Накарах я да се храни, накарах я да говори... просто искам да й уредя по-добро място за спане. Как може да спорят? Петият етаж е празен.
В главната зала се разминаха с неколцина изненадани слуги. Една млада жена спря, поразена.
- Ана - обърна се към нея Амилия. - Ана беше, нали?
Жената кимна, в невъзможност да откъсне очи от Модина.