- Императрицата се мести в спалня на петия етаж. Изтичай и донеси чаршафи и възглавници.
- Но Едит ми каза да...
- Забрави Едит.
- Ще ме бие.
- Не, няма - рече Амилия и се замисли. С внезапен авторитет заговори отново. - Отсега работиш за императрицата - ти си нейна лична камериерка. Ще си подчинена директно на мен. Разбра ли?
Ана изглеждаше шокирана.
- Какво искаш да направиш? - попита я Амилия. - Да се противопоставиш на Едит Мон или да откажеш на императрицата? Занеси чаршафите и приготви най-добрата стая на петия етаж.
- Да, Ваше Високопреосвещенство - рече тя, обръщайки се към Модина. -Незабавно.
Поеха по стълбите, движейки се бързо към петия етаж. Той представляваше самотен коридор с пет врати. В далечния край през тесен процеп прозираше светлина, разкрила прахта по пода.
Амилия разгледа вратите. Свивайки рамене, отвори една и им направи жест да я изчакат отвън След като излезе от стаята, тя сгърчи лице и каза:
- Да изчакаме Ана.
Не се наложи да чакат дълго. Камериерката, следвана от две момчета с парцали, метла, четка и кофа, се появи, нарамила чаршафи. Дишаше тежко, челото й беше оросено от пот. Тя и момчетата се втурнаха в стаята. Амилия се присъедини към тях. Скоро момчетата изтърчаха отново и започнаха да носят разни неща: възглавници, одеяла, още вода. Модина и Джерълд изчакваха в коридора, слушайки съпътстващите почистването звуци. Не след дълго Ана излезе, цялата покрита с прах и мръсотия, влачеща куп мръсни парцали. Появи се Амилия и покани Модина.
Слънце. Зърна яркия лъч светлина, разсякъл пода, част от покрита с гоблени стена и полегнал на множеството възглавнички върху масивно легло със сатенени чаршафи. На пода имаше дори дебел килим. Огледало и леген стояха на малка поставка. Край камината имаше бюро, а на отсрещната стена -отворен прозорец.
Модина закрачи напред и се вгледа в небето. Поемайки свежия въздух, тя коленичи. Прозорецът беше тесен, но Модина можеше да наднича надолу към градината или да гледа директно към синьото небе - истинското небе. Положи глава на перваза, наслаждавайки се на слънчевата светлина, както страдал от продължителна жажда би се плискал с вода. Досега не бе забелязала колко силно бе копняла за свеж въздух и слънце. Амилия може и да говореше нещо, ала тя бе твърде заета да гледа в небето, за да обърне внимание.
Миризмите бяха истинска наслада. Духаше лек ветрец, донесъл аромата на конюшните. За нея това бе позната, дружелюбна миризма, успокояваща и мила. Прелитаха птици. Стрелнаха се две лястовици, акробатично преследващи се една друга. Имаха си гнездо в цепнатина над един от съседните прозорци.
Не знаеше колко дълго е стояла така. В един момент осъзна, че е сама. Вратата зад нея бе затворена, на раменете й бе наметнато одеяло. Дочу гласове под себе си.
- Обсъждахме това повече от достатъчно, Арчибалд. Случаят е приключен - гласът на Етелред долетя от прозорците под нея.
- Зная, че си разочарован - долетя бащинският глас на регент. Салдур. -Ала не бива да изпускаш от очи голямата картина. Това не е някакво хаотично плячкосване на земи. Строим империя.
- Два месеца начело на войската, а вече действа като врял и кипял генерал! - изсмя се Етелред.
Заговори друг глас, твърде тих или твърде далече от прозореца, за да бъде чут. Сетне чу този на графа:
- Завладях Глъстън и долината Рилан, подсигурявайки цял западен Уоррик. Смятам, че съм доказал уменията си.
- Умения? Позволи на маркиз Ланаклин да избяга в Меленгар, също така не успя да предпазиш нивите в Рилан, които бяха опожарени. Те щяха да осигурят прехраната на цялата имперска войска в идната година, но бяха загубени, защото ти беше твърде зает да превземаш празен замък.
- Не беше празен...
Имаше и още изречено, но гласовете бяха прекадено тихи.
- Маркизът го нямаше, с което изчезваше и единствената причина да завземаш замъка - прогърмя гласът на Етелред. Регентът сигурно стоеше най-близо до прозореца, защото него чуваше най- добре.
- Господа - намеси се Салдур, - минала работа. Трябва да насочим погледи към настоящето и бъдещето, в момента обединени в едно название -Гаунт.
Гласовете отново заговориха твърде тихо. Модина чуваше слугите, прекопаващи зеленчуковата градина.
- Съгласен съм - внезапно рече Етелред. - Още преди години трябваше да убием копелето.
- Успокой се, Ланис - избоботи Салдур. Модина не бе сигурна дали използва малкото име на Етелред или говори на някого, чийто глас бе прекадено далече. - Всичко с времето си. Знаехме, че националистите няма да се предадат без бой. Разбира се, нямахме си представа, че Гаунт ще ги поведе или че ще се окаже толкова умел пълководец. Сметнахме го за досаден анархист, самотен глас сред пустошта, като нашия дякон Томас. Превъплъщението му в опитен генерал беше - признавам - малко неочаквано. Ала нещата далеч не са излезли извън контрол.