- Не си наистина лорд, нали?
Ейдриън се поколеба за миг:
- Технически съм, поне за момента.
- А когато не си лорд, какъв си?
- Може да се каже, че съм наемник. С много неща съм се занимавал през годините.
- Защо й е на принцесата на Меленгар да ми праща наемник?
- Защото мога да спечеля битката.
- Какво те кара да мислиш, че аз не мога?
- Фактът, че все още си в тази ферма, вместо в града. Вероятно си много добър интендант, и със сигурност отличен счетоводител, ала войната е нещо повече от подреждане на цифри в колонки. Сега, когато Гаунт го няма, вероятно не си особено сигурен какво да предприемеш. Тук се намесвам аз. - Случайно притежавам солиден боен опит.
- Значи знаеш за изчезването на командир Гаунт.
Ейдриън не хареса тона му. Долавяше се нещо заплашително и сдържано. Все пак агресивността си оставаше най-добрата поли тика.
- Армията ви е тук с дни, не си предприел нито един набег срещу врага.
- Вали - отвърна Паркър. - Полето е станало на блато.
- Именно - каза Ейдриън. - Точно затова трябва да нападаш. Дъждът ви дава предимство. Повикай капитаните си и ще обясня как можем да се възползваме от времето. Но трябва да действаме бързо...
- Ще ти се, нали? - отново този тон, този път още по-заплашителен. - Аз обаче имам по-добра идея. Защо не ми обясниш защо й е на принцеса Ариста Есендън да предава Дигън?
- Не го е сторила. Не разбираш. Тя...
- О, със сигурност го направи! - Паркър скочи на крака и запрати салфетката си към пода, като че предизвикваше дъските на дуел. - Не е нужно да лъжеш повече, зная защо. За да си запази мизерното 'кралство - пристъпи крачка напред и закачи масата. - Унищожавайки Дигън, тя се надява да спечели милост за Меленгар. Какви са истинските ти заповеди?
Той пристъпи напред, насочил обвинителен пръст.
- Да спечелиш доверието ни? Да поведеш тази армия в капан, както сторихте с Гаунт? Ти ли беше? Беше ли там? Беше ли един от онези, които го грабнаха?
Паркър хвърли поглед към мечовете на Ейдриън.
- Или целта ти е да ме убиеш? - рече той, отстъпвайки назад. Ущри си главата в една тенджера, паднала с дрънчене. Шумът накара Паркър да подскочи.
- Симс! Фал! - изкряка той и двамата постови влетяха вътре.
- Вземете мечовете му. Вържете го за някой стълб. Махнете го от...
- Не разбираш. Ариста не е ваш враг - намеси се Ейдриън.
- Всичко разбирам.
- Тя беше подведена от империята, също както и Гаунт.
- Значи и тя е изчезнала?
- Не, в момента е в Ратибор и планира бунт, който да помогце на атаката ви.
Паркър се изсмя.
- О, моля те. Имаш нужда от уроци по лъжа. Меленгарска принцеса да организира въстание в Ратибор? Извлечете го.
Един от войниците извади меча си.
- Свали оръжията си - веднага!
Ейдриън прецени възможностите си. Можеше да избяга, но така нямаше да има друга възможност да ги убеди. Вземането на Паркър за заложник изискваше да убие Симс и Фал, с което щеше да унищожи всяка възможност да получи доверието им. Лишен от избор, той въздъхна и откачи колана си.
- Колко точно сте сигурна, че Ейдриън ще успее да убеди националистите да нападнат утре сутринта? - попита Гланц, седнал на масата в дома на Дънлапови. Бурята навън продължаваше да бушува.
- Уверена съм точно толкова в неговия успех, колкото и в този на нашето начинание - отвърна Ариста.
Гланц се усмихна под мустак:
- Все забравям, че сте дипломат.
Осмина други седяха край масата. Върху й бе разпъната карта на града, затисната с разни дрънкулки. Присъстващите бяха избрани от Ейдриън, доктор Герънд, Гланц или Емъри, който вече се бе изправил на крака и омиташе всичко, сложено от госпожа Дънлап под носа му.
Ройс и Ейдриън ги нямаше, така че Ариста бе прекарала по-го-лямата част от времето си в разговори с младия господин Дорн. Той вече не заекваше при изговарянето на малкото й име, ала възхищението в очите му не можеше да бъде сбъркано. Ариста се улови да се усмихва засрамено. Той имаше красиво лице - ведро и разпалено - и макар да бе по-млад дори от Олрик, струваше й се много по-зрял. Може би това се дължеше на трудностите и борбата.
Откакто бе дошъл в съзнание, тя бе говорила за изпитанията, довели я тук. Той й бе разказал как смъртта на майка му му дала живот и какво било да израснеш като войнишки син. И двамата споделиха спомени за пожарите, лишили ги от близки. Тя слушаше как той разказва напрегнато за сирашката съдба и очите й се наливаха със сълзи. Осъзна, че Емъри би могъл да промени света, ако се бе родил благородник. Слушайки неговата страст за справедливост и съчувствие, осъзна, че това би могла да очаква от Дигън Гаунт, обикновен човек със сърцето на крал.