Звънецът иззвъня и момичетата наставаха от колелата. Ема отиде до умивалника и протегна ръце под струята хладна вода, за да отмие глината. Докато се бършеше, телефонът на Сътън, който лежеше в чантата й, отново звънна. Ема изпъшка и го извади. Нима Габи и Лили пращаха нов есемес?
Но се оказа имейл съобщение от собствения акаунт на Ема, който беше заредила в телефона на Сътън. „От Алекс“ — гласеше подателят. — „Мисля си за теб! Обади се, когато можеш. С нетърпение чакам да поговорим! Целувки“. Ема стисна айфона, чудейки се какво да отговори. От дни не беше писала на Алекс, единствената друга личност, освен Итън, която знаеше за пътуването й до Аризона. Но при нея Ема си беше спестила истината: Алекс все още си мислеше, че Сътън е жива и е посрещнала Ема. Понякога сутрин, след като се събудеше, Ема се опитваше да си представи какъв би бил животът й, ако това наистина се беше случило и всички изминали събития и заплахи са били просто сън. Тя дори започна нов раздел в дневника си, озаглавен „Какво бихме правили двете със Сътън, ако тя беше тук“. Тя би могла да покаже на сестра си как да прави френски понички, нещо, което беше научила, докато работеше в едно заведение след училище. Сътън щеше да я научи как да си подвива миглите, което Ема така и не успя да усъвършенства. И може би щяха да си разменят местата на училище, да посещават различни часове, да се представят една за друга. Не защото трябваше, а защото искаха.
Изведнъж Ема изпита натрапчивото усещане, че някой я наблюдава. Тя рязко се обърна и установи, че в кабинета по приложни изкуства вече няма никой. Но от коридора в нея се взираха два чифта очи. Това бяха Габи и Лили, близначките Туитър. Щом усетиха, че Ема ги е забелязала, те се подсмихнаха, приближиха главите си и зашушукаха. Ема потрепна.
Някой докосна ръката й и тя отново се сепна. До нея стоеше Лоръл, облегната на големия сив казан с влажна глина до умивалника.
— О, здрасти. — Сърцето на Ема туптеше в ушите й.
— Просто те чакам. — Лоръл отметка кичур руса коса през рамо и погледна към айфона в ръцете на Ема. — На някой интересен човек ли пишеш?
Ема пусна телефона на Сътън в чантата си.
— Всъщност не. — Мястото, където преди минута стояха близначките Туитър, сега беше празно.
Лоръл я хвана за ръката.
— Защо отново спомена за номера с влака? — попита тя с нисък, остър глас. — Никой не го смята за забавен.
Ема плувна в пот. Тя отвори уста, но от там не излезе ни звук. Думите на Лоръл потвърждаваха написаното в бележката: Другите може и да не искат да си спомнят номера с влака, но аз ще го помня завинаги. В онази нощ се беше случило нещо. Нещо ужасно.
Ема си пое дълбоко дъх, изпъна рамене и прегърна Лоръл през кръста.
— Не бъди толкова чувствителна. Хайде, да тръгваме. Тук мирише на магаре. — Тя се надяваше, че думите й ще прозвучат по-безгрижно, отколкото се чувстваше в действителност.
Лоръл стрелна Ема с поглед, но след това я последва в препълнения коридор. Ема въздъхна с облекчение, когато Лоръл тръгна в противоположната посока. Чувстваше се така, сякаш бе успяла да избегне голям куршум.
Или може би е отворила кутията на Пандора, помислих си аз.
4.
Доказателство
След тренировката по тенис Лоръл подкара черния си фолксваген джета по улицата, която водеше към тях. Къщата на семейство Мърсър се намираше в благоустроен район в подножието на планината Каталина, с хоросанови къщи с пясъчен цвят и предни дворове, пълни с разцъфнали пустинни растения. Единственият звук, който се чуваше в колата, беше дъвченето на дъвката, която Лоръл беше лапнала.
— Така… благодаря, че ме докара — обади се Ема, нарушавайки неловкото мълчание.
Лоръл й хвърли един леден поглед.
— Смяташ ли въобще да си прибереш колата от полицията или до живот ще ти бъда шофьор? Нали знаеш, че не можеш вечно да лъжеш, че е у Мадлин. Мама и татко не са чак толкова глупави.
Ема се сви в седалката си. Колата на Сътън се намираше на полицейския паркинг за конфискувани автомобили отпреди Ема да пристигне в Тусон. Явно трябваше да я прибере, защото Лоръл нямаше да я вози вечно.