— Не ми харесва изражението на лицето ти — каза той. — За какво си мислиш?
— Ще видиш. — Ема небрежно взе една мрежеста чантичка „Тори Бърч“ от масата. Когато се увери, че Саманта я гледа, тя бързо я пъхна под ризата си. Мекият материал погали кожата й.
— Какво правиш, по дяволите? — Итън красноречиво прекара ръка по гърлото си, имитирайки прерязване. — Полудя ли?
Ема не му обърна внимание.
Пулсът й се ускори. Това й се струваше толкова чуждо, толкова нередно. Беки обичаше да краде от супермаркетите — тук отмъкваше десертно блокче, там пакетче дъвки, които пускаше в джобчето на Ема, веднъж дори си тръгнаха с няколко двулитрови бутилки кока-кола, натъпкани под ризата й като две уродливи цици. Ема непрекъснато бе живяла в страх, че ченгетата ще тикнат и двете в затвора — или още по-лошо, ще й отнемат майката. Но накрая не полицията се беше оказала виновна за раздялата им. Беки изостави дъщеря си по собствена воля.
— Стой на място!
Ема замръзна на място, хванала дръжката на вратата. Саманта я завъртя към себе си. Веждите й бяха сключени в идеално V.
— Добър опит. Върни я веднага.
Ема въздъхна, повдигна ръка от корема си и разклати ризата си. Чантичката падна на земята, златната й верижка издрънча на теракотения под. Едно полуголо момиче подаде глава от съблекалнята и ахна.
Саманта взе чантичката със самодоволна усмивка и извади от джоба на тесните си дънки едно блекбъри. Включи го на говорител и набра някакъв номер.
— Почакай. — Итън заобиколи виненочервения плюшен диван. — Това е просто недоразумение. Мога да обясня.
— 911, какъв е проблемът? — разнесе се глас от другия край на линията.
Саманта изгледа Ема с присвити очи.
Чакаше да се озове точно в полицейското управление.
6.
Една криминална история
Ема седеше на жълт пластмасов стол в една сива бетонена стая в полицейското управление. Стаята не беше по-голяма от курник, миришеше на гнили зеленчуци и необяснимо защо на отсрещната стена висяха две картини на спокойно усмихващи се японски гейши. Тя щеше да бъде идеален фон за новинарски материал… ако Ема беше журналист, а не престъпник.
Вратата се отвори със скърцане и в стаята влезе детектив Куинлън, същото ченге, което беше отказало да повярва на Ема, когато тя му беше обяснила, че се нарича Ема Пакстън и че отдавна изгубената й сестра-близначка Сътън е изчезнала. И там, пъхната под мишницата му, се мъдреше папката с надпис СЪТЪН МЪРСЪР. Ема едва сподави усмивката си.
Куинлън се тръшна на стола срещу нея и погали с пръсти папката. По коридора се разнесе тропот на ботуши и разтресе цялата паянтова сграда.
— Кражба от магазин, Сътън? Наистина ли?
— Честно, не исках — изписка Ема, свивайки се върху седалката.
Преди много години Ема беше попаднала посред нощ в полицията заедно с Беки, след като ченгетата я бяха прибрали за безразсъдно шофиране. В един миг полицайката вдигна слушалката на големия черен телефон и я подаде на Беки, но тя я отблъсна настрани с умолително изражение на лицето.
— Моля ви, не им се обаждайте. Моля ви — не спираше да повтаря тя. На зазоряване, след като Беки беше освободена след предупреждение, Ема я попита на кого е искала да се обади полицайката. Но Беки просто запали цигара и се престори, че няма представа за какво говори Ема.
— Не си искала да те хванат? — Куинлън вдигна папката на Сътън. — Забрави ли, че вече сме те арестували за кражба в магазин? — Той измъкна един лист хартия от папката. — Чифт ботуши от „Банана рипъблик“, шести януари. Това те прави рецидивистка. Това вече е нещо сериозно, Сътън.
Ема прибра с тътрене краката си под стола и ги притисна към него.
Белезниците на колана на Куинлън задрънчаха, когато той отново седна до масата.
— Какво се опитваш да постигнеш, да те изправя пред съд за непълнолетни? Или пак ще се престориш, че си някой друг, тайната близначка на Сътън може би? Как каза, че е истинското ти име? Емили… нещо си?
Но Ема не го слушаше. Тя рязко се хвана за гърлото. Изпъшка, преви се на две и започна да кашля. Продължи да се дави, докато не я заболяха дробовете.
Куинлън се намръщи.
— Добре ли си?
Ема поклати глава и отново избухна в давеща кашлица.
— Вода — изграчи тя, преди да си поеме дъх. — Моля ви…
Куинлън стана от масата и се отправи към коридора.
— Не мърдай оттук — изръмжа той.