Выбрать главу

— Ето. Дано си доволна.

Ема прикри усмивката си — тя беше доволна… но също така и озадачена. В главата й се въртяха всякакви мисли за онова, което беше открила. Очевидно Сътън нарочно беше спряла там колата, но според доклада случилото се беше определено като инцидент. Как за Бога беше успяла Сътън да накара останалите да излъжат за нещо, което беше вкарало Габи в болницата? Тя не беше сигурна, че в живота си е срещала някой с такава власт над хората като Сътън — момичето, което дори пред лицето на трагедията успяваше да накара приятелките си да мълчат.

Но аз също не знаех отговора на въпроса как съм успяла да им затворя устата. Вярно, че имах власт над тях — но не чак такава. Все пак в спомените ми Мадлин и Шарлът бяха направо бесни. Дори сега ме побиваха тръпки от гнева им.

Ема отпи глътка вода. Тя беше хладка и имаше метален привкус. В главата й се въртеше дописката от папката. Как може Сътън изобщо да си помисли да ги изложи на такава опасност? Да спре колата на железопътен прелез — да не е откачила?

Настръхнах при мислите на Ема. В живота на човек се случват хиляди рисковани неща: карането на велосипед по магистралата, гмуркането в езеро, без да се знае колко е дълбоко, докосването на покритата с бацили брава в обществената баня. Сигурно съм знаела, че колата ми ще запали веднага, щом дръпна смукача. Никога не бих изложила приятелките си на такава опасност… нали?

— И така, госпожице Мърсър. — Куинлън се облегна на масата и допря пръстите на ръцете си. — Измисли ли добро обяснение защо точно днес реши да откраднеш?

Ема си пое дълбоко дъх и внезапно се почувства напълно изцедена.

— Вижте, това наистина беше голяма, ама голяма грешка. Ще платя чантичката, обещавам. Освен това ще се променя. Никакви номера повече. Никакви кражби по магазините. Кълна се. Просто искам да се прибера у дома.

Куинлън подсвирна тихо.

— Но разбира се, Сътън! Прибирай се вкъщи! Всичко ти е простено! Няма да има никакви последствия! По дяволите, дори няма да кажа на родителите ти! — Той изобщо не се опитваше да прикрие сарказма си.

Точно в този момент на вратата се почука.

— Влез! — излая Куинлън.

Вратата се отвори и в стаята влязоха господин и госпожа Мърсър — той носеше болнични панталони и маратонки „Ню Балънс“, тя беше облечена с черен бизнес костюм и носеше куфарче от змийска кожа. Очевидно ги бяха извикали от работа, може би ги бяха изкарали от среща или операция. Никой от двамата не изглеждаше щастлив.

Едно от най-ужасните неща в смъртта ми бе да наблюдавам отстрани как родителите ми реагират на постъпките ми. Това със сигурност не беше първият път, когато ги търсеха от полицията. И от настоящата ми позиция изглеждаше, че това им разбива сърцата. Колко ли пъти съм ги наранявала така? И колко пъти въобще не ми е пукало?

Ема се сви в стола си. Почти не познаваше семейство Мърсър; знаеше само, че са около петдесетте, работят на високоплатени позиции и в супермаркета пазаруват само органична храна. Но по закачените във фоайето семейни снимки — всички заедно с Мини Маус в Дисниленд, с водолазно оборудване във Флорида Кийс и ухилени до уши до пирамидата пред Лувъра в Париж — си личеше, че господин и госпожа Мърсър се опитват да бъдат добри родители за дъщерите си и им дават всичко, което поискат. Определено не бяха очаквали, че осиновената им по-голяма дъщеря ще стане престъпничка.

— Седнете. — Куинлън им посочи двата стола от другата страна на масата.

Никой от двамата не прие предложението му. Госпожа Мърсър стискаше здраво дръжката на куфарчето си с побелели пръсти.

— Господи, Сътън — изсъска тя, обръщайки се към Ема. — Какво ти става, за Бога?

— Съжалявам — промърмори Ема със слаб глас, стиснала здраво сребърния медальон на Сътън.

Госпожа Мърсър поклати глава и перлените й обеци се залюляха.

— Не си ли научи урока още първия път като те хванаха?

— Това беше глупаво. — Ема наведе глава. Беше получила всичко, което искаше, но когато вдигна глава, видя тревогата по лицата на семейство Мърсър. Повечето от приемните й родители не се интересуваха въобще дали краде, стига да не се налага да й плащат гаранцията. Всъщност повечето биха я оставили да гние в затвора цяла нощ. Тя завидя на Сътън за свестните родители — нещо, което сестра й явно не бе оценила, докато беше жива.

Господин Мърсър се обърна към Куинлън и заговори за пръв път.

— Съжалявам за причиненото неудобство.

— Аз също съжалявам. — Куинлън скръсти ръце на гърдите си. — Може би ако я наглеждате по-добре…