— Достатъчно добре я наглеждаме, благодаря! — рече рязко госпожа Мърсър. Отбранителното й поведение напомни на Ема за посещението при социалните работници, където всичките й приемни родители, без изключение, твърдяха колко добре се грижат за поверените им деца. Госпожа Мърсър бръкна в чантата си „Гучи“ и извади портмонето си. — Трябва ли да се плати някаква глоба?
Куинлън издаде странен звук, сякаш беше глътнал муха.
— Не мисля, че този път ще се размине само с глоба, госпожо Мърсър. Ако бутикът иска да повдигне обвинения, това ще бъде вписано в досието на Сътън. Може да има и други последствия.
Госпожа Мърсър изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.
— Какви последствия?
— Просто трябва да изчакаме и да видим какво смята да направи бутикът — отвърна Куинлън. — Биха могли да поискат глоба, а може да предпочетат по-сериозно наказание, особено след като Сътън е крала техни стоки и преди. Може да бъде наказана с полагане на обществен труд. Или да лежи в затвора.
— Затворът? — Ема рязко вдигна глава.
Куинлън сви рамене.
— Вече си на осемнайсет, Сътън. Пред теб се разкрива цял един нов свят.
Ема затвори очи. Беше забравила за съдбовния рожден ден.
— Ами училището? — промърмори тя зашеметена. — Ами тениса? — Но всъщност искаше да попита: „Ами разследването ми? Ами намирането на убиеца на Сътън?“.
Вратата изскърца, когато Куинлън я отвори.
— Да беше помислила за това преди да пъхнеш онази чанта под ризата си.
Куинлън задържа вратата за Ема и семейство Мърсър, които тръгнаха към паркинга. Никой не обелваше нито дума. Ема се страхуваше дори да диша. Госпожа Мърсър я хвана за лакътя и я поведе към очакващия ги мерцедес със стикер на бронята.
— По-добре се моли бутикът да се откаже да повдига обвинения — процеди госпожа Мърсър през зъби, докато се настаняваше на шофьорското място. — Надявам се този път да си си взела поука.
— Взех си — отвърна тихо Ема, продължавайки да мисли за прочетеното в папката. Беше намерила нов мотив, нови улики и една опасна ситуация, която би разгневила дори най-верните приятели.
9.
Малкото момиче на татко
Пътуването към дома премина в пълно мълчание. Радиото не свиреше. Госпожа Мърсър дори не се оплака от агресивния шофьор, която се шмугна пред нея. Тя гледаше право напред като восъчна фигура в музея на мадам Тюсо, без да поглежда към свитото на съседната седалка момиче, което мислеше за своя дъщеря. Ема беше навела глава и белеше кожичките около ноктите на ръцете си, докато не се появиха малки капки кръв.
Госпожа Мърсър паркира мерцедеса в алеята зад хондата на съпруга си и всички тръгнаха един след друг към къщата като оковани на верига затворници. Щом вратата се отвори, Лоръл веднага скочи от кожения диван във всекидневната.
— Какво е станало?
— Искаме да поговорим със Сътън. Насаме. — Госпожа Мърсър окачи чантата си на закачалката, която стърчеше до вратата. Дрейк, датския дог на семейство Мърсър, скочи да посрещне госпожа Мърсър, но тя го отпъди. Дрейк беше по-скоро любвеобилен глупчо, отколкото куче-пазач, но винаги успяваше да изправи Ема на нокти. Тя изпитваше панически ужас от кучета откакто домашното чау-чау на едно от приемните семейства обичаше да използва ръката й вместо играчка за дъвчене.
— Какво се е случило? — Очите на Лоръл бяха станали на палачинки. Никой не й отговори. Тя се опита да срещне погледа на Ема, но Ема просто стоеше и изучаваше грамадната зелена лилия в ъгъла.
— Сядай, Сътън. — Господин Мърсър посочи към дивана. На сребърен поднос върху мескитовата ходова маса стоеше чаша газирана вода, а на пода се въргаляше разтворен брой на списание „Тийн воуг“.
— Лоръл, моля те. Остави ни сами.
Лоръл въздъхна и се отдалечи по коридора. Ема чу звука от отварянето на вратата на хладилника в кухнята. Тя седна на кадифения фотьойл и огледа безпомощно стаята, проектирана в стил югозападен шик — изобилие от пустинно жълто и червено, зигзаговидно одеяло навахо, метнато върху кожения диван, бял пухкав мъхнат килим, който беше изненадващо чист, въпреки големите и често кални дрейкови лапи, и резбования дървен таван с няколкото бавно въртящи се вентилатори. До прозореца се намираше голямо пиано „Стейнуей“. Ема се зачуди дали Лоръл и Сътън са се упражнявали на този тъй изтънчен инструмент. Отново я жегна завист, че близначката й е намерила толкова любящо семейство и е получавала всичко, което е искала. Ако съдбата й беше раздала различни карти, ако вместо Сътън Беки беше изоставила Ема, може би тя щеше да живее подобен живот. Със сигурност щеше да го оцени повече.