Тя огледа гаража, изненадана, че двамата с господин Мърсър може би имат нещо общо. На стената висеше опърпан плакат на обвита в пламъци „Гибсън Лес Пол“, една от любимите китари на Ема от времето, когато преминаваше през фазата си „искам да свиря в рок група“. Забеляза и поставен в рамка препечат на любимото си новинарско заглавие с погрешно съдържание „Дюи побеждава Труман“. А вляво от рафтовете с автомобилни части и пестициди имаше едно мъничко рафтче, върху което бяха подредени опърпани, явно препрочитани десетки пъти криминалета, много от които самата Ема също бе изяждала на един дъх. Тя се зачуди защо не са подредени в библиотеката в голямата къща. Дали госпожа Мърсър не се срамуваше, че съпругът й предпочита художествена литература? Или може би всички бащи обичаха да държат любимите си вещи в бърлогата си?
Ема никога не беше срещала истинския си баща. Докато ходеше в детската градина, бащите на няколко деца дойдоха в час, за да разкажат какво работят; имаше един доктор, собственик на магазин за музикални инструменти и готвач. Същия ден Ема се прибра вкъщи и попита Беки какъв е бил нейният баща. Лицето на Беки увехна и тя издуха дим през носа си.
— Няма значение.
— Ще ми кажеш ли поне името му? — опита се да разбере Ема, но Беки не й отговори. Скоро след този разговор Ема премина през фаза, в която се преструваше, че някой от различните мъже, които срещаха по време на безкрайните си пътувания — Беки просто не можеше да се задържи на една и съща работа дълго време — може би е тайният й баща. Реймънд, касиерът на бензиностанцията, който винаги прибавяше по няколко бонбона към покупките й. Доктор Норис от спешното отделение, който заши коляното й, когато падна на детската площадка. Съседът Ал в техния блок, който й махваше с ръка всяка сутрин. Ема си представяше как всеки един от тези мъже я взима на ръце, залюлява й и я води в местната сладкарница. Но това никога не се случи.
Мислите й отпушиха в мен поток от спомени: татко и аз седим на масата в блус клуба и слушаме групата. Татко и аз застанали на планинска пътека и притиснали бинокли към очите си, наблюдаваме птиците. Аз падам от колелото и изтичвам вътре в къщата, търсейки татко да ме утеши. Имах усещането, че двамата с него бяхме свързани по някакъв специален начин. Изведнъж, в светлината на всичко, което беше преживяла Ема, аз се почувствах наистина щастлива, че имам тези спомени. Но сега татко дори не знаеше, че съм умряла.
Ема се наведе над мотора и внимателно го огледа.
— Защо превключвателят е на погрешната страна?
Господин Мърсър примигна срещу нея, сякаш Ема изведнъж беше започнала да говори на суахили.
— Всъщност не е. Това е английски мотор. Преди 1975 година скоростните им лостове са се намирали отдясно. — Той се засмя неловко. — Мислех, че интересът ти към колите се губи след волвото от шейсетте.
— А, просто четох някъде за него — замаза гафа си Ема. Едно от приемните й семейства, Стъки, имаше кола, която непрекъснато правеше проблеми и някак си отговорността за ремонтите й се падна на Ема. Тя се сприятели с механиците от местната бензиностанция и те я научиха как да сменя гума, да проверява маслото и да сменя различни течности и части. Собственикът Лу имаше Харли и Ема се мотаеше около него, докато той го поправяше, като от време на време му помагаше. Лу я хареса и започна да я нарича своята малка омазана с грес маймунка. Каза й, че ако някой ден реши да чиракува за механик, вратата му винаги ще бъде отворена за нея.
Усмихнах се. Ей на това му викам аз кариера. Но бях впечатлена колко е находчива. Точно както беше казал Итън предишната вечер: като че ли нищо не може да й се опре.
— Теър имаше хонда, нали? — попита господин Мърсър. — Нали не си се возила на нея?
Ема сви рамене; кожата й настръхна при споменаването на името му. Предишната седмица тя беше открила, че Лоръл и Теър са били много добри приятели и че Лоръл си е падала по него. Но освен това разбра, че Теър може би бе харесвал Сътън.
Отчаяно се опитвах да си спомня какво беше означавал Теър за мен. Непрекъснато получавах проблясъци за нас двамата как стоим в училищния двор, Теър ме е хванал за ръцете и ми говори нещо с извинителен тон; после аз измъквам ръцете си и му се сопвам нещо, думите ми са сурови и оскърбителни. Но споменът бързо се разпадаше.
Господин Мърсър се отпусна върху една преобърната щайга.
— Сътън… защо открадна тази чантичка днес?
Ема погали с пръсти скоростния лост. Защото се опитвам да разгадая убийството на дъщеря ти. Но единственото, което можа да каже беше: