— Ужасно съжалявам.
— Да не би да е заради… всичко, което се случва вкъщи? — попита рязко господин Мърсър.
Ема примигна, обърна се и го погледна.
— В смисъл? — Изведнъж в главата й започна да се оформя нов списък: Странните неща в новото семейство, които не знам, а трябва. Сърдечните разговори с бащата, когото беше срещнала за пръв път две седмици по-рано, бяха на първо място в списъка.
Лицето на господин Мърсър се изкриви мъчително, сякаш искаше да й каже „моля те, не ме карай да ти обяснявам“.
— Знам, че ти идва нанагорно. Знам, че премина през много… промени.
Повече, отколкото можеш да си представиш, помисли си иронично Ема.
Господин Мърсър я погледна многозначително.
— Искам да знам как се чувстваш. Искам да знаеш, че можеш да разговаряш за всичко с мен. За всичко.
Климатикът се изключи и в помещението настана пронизваща тишина. Ема се опита да запази хладнокръвие. Нямаше представа как да реагира на думите му и за миг се зачуди дали да не му признае истината. Но след това си спомни заплахата на убиеца на Сътън: Продължавай да играеш ролята… или ти си следващата.
— Добре… благодаря — отвърна неловко тя.
Господин Мърсър се заигра с гаечния ключ.
— Сигурна ли си, че не си откраднала, защото, да речем, си искала да бъдеш хваната?
Аз се вгледах в ясните сини очи на баща ми и изведнъж в съзнанието ми проблесна спомен за викове и разменяни обвинения. Видях се да тичам по пътя в пустинята, чух гневния глас на баща ми, който ме викаше и почувствах сълзите, които се стичаха по лицето ми.
Когато Ема не отвърна нищо, господин Мърсър отмести поглед, поклати глава и хвърли смачкания на топка жълт парцал на омазания с грес под.
— Няма значение — промърмори той; сега изглеждаше раздразнен. — Просто като свършиш, изхвърли торбата с боклука в контейнера, става ли?
Баща й затвори вратата с приглушено туп. На стената до нея имаше коркова дъска, върху която бяха забодени остарял календар, визитна картичка на местния сервиз за климатици и снимка на Лоръл и Сътън, застанали насред двора, усмихвайки се към фотоапарата. Ема се загледа продължително в снимката. Искаше й се тя да може да говори, искаше й се Сътън да може да й каже нещо, каквото и да е, за това каква е била, какви тайни е крила и какво всъщност й се беше случило.
Зад гърба й се разнесе кискане. След това усети топло гъделичкане, сякаш някой й дишаше във врата. Ема се обърна стреснато, но се озова пред празния гараж. Тогава през малкия квадратен прозорец зърна един джип, който бавно се отдалечаваше от къщата на Мърсърови. Тя изтича до прозореца и погледна навън, забелязвайки веднага белия линкълн. Този път безпогрешно разпозна и двете лица зад предното стъкло.
Това бяха близначките Туитър.
10.
Като риба на сухо
Чук. Чук.
Ема се надигна рязко в леглото на Сътън. Луната хвърляше сребрист лъч върху килима. Скрийнсейвърът на компютъра на Сътън проиграваше слайдшоу от снимки на щастливите членове на клуба „Игра на лъжи“. По телевизията даваха епизод от „Дневното шоу на Джон Стюарт“. „Стъкленият похлупак“, която Ема препрочиташе, след като предишната седмица двамата с Итън бяха обсъждали Силвия Плат, лежеше разтворена върху нощното й шкафче. Вратата към коридора беше затворена. Всичко беше на мястото си, където Ема го беше оставила, преди да заспи.
Чук.
Звукът идваше откъм прозореца. Ема отметна завивките. Предишната седмица беше имала сън, който започваше точно така. И когато беше погледнала през прозореца, беше видяла Беки на алеята пред къщата. Тя я предупреди да внимава и изчезна.
Ема се приближи колебливо на пръсти до прозореца и надникна навън. Уличната лампа хвърляше златиста светлина върху настръхналия кактус до тротоара. Джетата на Лоръл беше паркирана точно отдолу. И разбира се, на алеята, която минаваше покрай баскетболното игрище, стоеше някой. Тя някак си очакваше, че ще види Беки, но човекът пристъпи на светло и замахна, за да хвърли нов камък по прозореца.
Беше Итън.
Тя рязко си пое дъх и се отдръпна от прозореца. Бързо навлече един спортен сутиен под прозрачната блузка на Сътън и нахлузи долнището на раираната си пижама. После се върна обратно, махна му с ръка и повдигна прозореца. Госпожа Мърсър още не го беше заключила и той се отвори с лекота. Нощният въздух беше горещ и задушен, не се усещаше и най-слаб полъх на ветрец.