— Их! — извиках им аз. Какво разочарование!
Ема се приближи до стълбичката.
— Може би трябва да излизаме.
— Да. — Итън се измъкна от басейна. Погледът му се рееше към цветните лехи и конусовидната къщичка за птици, която висеше на брезовото дърво — навсякъде, само не към Ема.
Двамата стояха мокри, треперещи и почти голи на подиума. Ема се опитваше да измисли нещо, което да разсее напрежението, но умът й беше напълно блокирал.
Силен стон я накара да се обърне. През процепите на оградата пробяга светлина. По улицата се задаваше кола. Ема хвана Итън за ръката.
— Тук има някой!
— Мамка му. — Итън грабна обувките и дрехите си, пъхна ги под мишница и хукна бос към оградата. Ема нахлузи долнището на пижамата, изцеди набързо блузката си и хукна след него. Той й помогна да прескочи оградата, после сам се изкатери по нея. От другата страна на полсъновия заден двор имаше пресъхнал поток, чието корито беше затрупано с камъни, тръни и гигантски кактуси. Къщата на семейство Мърсър се намираше отляво, но Итън сви надясно.
— Трябва да се прибирам — каза той.
— Пеша ли си дошъл дотук? — попита изненадана Ема.
— Всъщност тичах. Обичам да правя джогинг нощем.
Двигателят на колата боботеше на улицата. Ема се взря в тъмнината. Пустинята продължаваше безкрайна.
— Сигурен ли си, че ще се оправиш?
— Всичко ще бъде наред. Ще ти се обадя.
Ема го изпрати с поглед, докато вече не виждаше светлоотразителните подметки на маратонките му. След това се върна при сътъновия заден двор, промъкна се през счупената дъска на оградата и се озова на алеята до фолксвагена на Лоръл. Когато погледна над оградата, тя очакваше да види кола пред къщата на семейство Полсън, може би дори самият господин Полсън да обикаля имота си с бейзболна бухалка в ръка. Но алеята беше празна. Вестниците лежаха на същото място, където ги бяха забелязали преди час. Къщата беше абсолютно тъмна.
Една ужасна мисъл накара кожата на Ема да настръхне. Колата не принадлежеше на никой от семейство Полсън. Човекът, който се криеше в двора и тайно ги наблюдаваше, беше някой друг.
11.
Няма нищо по-хубаво от заплаха в два сутринта
Няколко минути по-късно Ема вече тичаше по тротоара към къщата на Мърсърови. Дървото пред спалнята на Сътън нямаше достатъчно ниски клони, за да се изкатери обратно по него, така че й оставаше единствено входната врата.
Ключът се намираше под големия камък до дивата череша — на същото място като първата нощ, когато Ема влезе за пръв път в къщата на семейство Мърсър. Тя го пъхна в ключалката, молейки се на ум алармата да не е включена. Ключът се превъртя. Тишина. Бинго.
Вратата се отвори и Ема се шмугна вътре. Климатикът беше пуснат на максимум и влажната й кожа настръхна от студа. Бледата светлина от уличните лампи се отразяваше в стъклата на семейните портрети. Визитката на детектив Куинлън лежеше на масичката до вратата, където по-рано през деня я беше оставила майката на Сътън. Ема докосна китката на ръката си, припомняйки си чувствата, които беше изпитала, когато на това място се бяха озовали итъновите пръсти. Тя затвори очи и облегна чело на стената.
Какво ти става?, исках да извикам аз. Защо не го целуна?
Скръц. Ема замръзна. Стъпка ли беше това?
Скръц. Скръъъц. По пода на коридора се плъзна сянка. Стъпките се приближаваха все повече и накрая се появи Лоръл. Ема отскочи назад, преглъщайки писъка си.
— Леле! — Лоръл вдигна ръце. — Някой е станал много нервен! — Тя се вгледа в Ема. — Защо си цялата мокра?
Ема наведе глава и огледа мократа блузка, която беше прилепнала към тялото й. По гърба й се стичаха водни капки.
— Току-що си взех душ — отвърна тя.
— Заедно с дрехите?
Ема отиде в дамската тоалетна и подсуши лицето си със зелената кърпа за ръце. Когато погледна към отражението си, тя видя, че Лоръл я гледа в огледалото. Дали ги беше видяла заедно с Итън в басейна? Дали беше чула разговора им? Тя ли ги беше осветила с фаровете на колата си?
Струваше ми се напълно възможно. От проблясъците за миналото ми знаех, че Лоръл е паразит, навира си носа навсякъде и шпионира. Не знам защо я бяхме допуснали в „Играта на лъжи“, но знаех, че съм против. Дълбоко в себе си усещах, че ревнувам. Лоръл беше истинска дъщеря на родителите ми и те очевидно я обичаха повече от мен. Не исках и приятелите ми да я обичат повече от мен.