Макар че Сътън най-вероятно никога в живота си не беше сядала да учи, Ема не можеше да си позволи да се издъни на нито един тест. Тя беше отлична ученичка още от първи клас и нямаше намерение точно сега да се отказва.
Аз се ядосах на възгледите на близначката ми. Може да бях твърде заета, за да уча, може би ме интересуваха други неща. А може би бях адски умна, но не виждах смисъл да го показвам.
Контролното по немски в края на срока щеше да отразява етапите от живота: раждане, живот, смърт.
— Ich war in Arizona geboren — повтори отново Ема. Родена съм в Аризона. Това щеше да е отговорът на Сътън — но така ли беше в действителност? Беки винаги бе твърдяла, че Ема е родена в Ню Мексико — което означаваше, че Сътън също е родена там.
— Sutton starb in Arizona — прошепна Ема, прочитайки думата от речника. Сътън е умряла в Аризона. Достатъчно бе да го изрече, дори и на чужд език, за да усети как стомахът й се свива на топка. Тя прелисти речника в края на учебника, но не откри нито една по-точна дума, като убивам или удушавам например.
— Купи ли вече билети за годишния бал?
Ема подскочи стреснато при звука на чуруликащия глас. Едно момиче с боядисано в зелено лице, фалшив нос, перука като на баба Яга и дълга черна рокля, която изглеждаше като нападната от дървеници, тикна в скута й един флаер, на който пишеше „Годишен бал за Хелоуин! Елате, ако не искате да умрете от страх!“. Щом я разпозна обаче, усмивката й увехна и тя отстъпи назад.
— О! Искам да кажа, че ти сигурно вече си взела, Сътън. Приятно прекарване!
Преди Ема да успее да обели и дума, баба Яга изчезна в двора. Това не беше първият път, когато момичета бягаха настрани, отстъпваха от пътя й по коридорите или опразваха момичешката тоалетна в мига, когато Ема влезеше вътре. Поредната страна от живота на Сътън Мърсър, осъзна Ема, чудейки се дали начинът, по който реагираха хората, караше близначката й да се чувства самотна. Дали Сътън изобщо допускаше някой до себе си?
Не знаех как да отговоря на въпроса на Ема. Но като се има предвид това, че някой друг живееше живота ми, може би съм била права да не се доверявам на никого.
Ема затвори учебника по немски. Докато гледаше престорено щастливите германци на корицата, облечени с къси кожени панталонки ледерхозен, тя усети как кожата й настръхва под нечий втренчен поглед. Извърна се бавно. Около масата във вътрешния двор бяха насядали група футболисти, които се смееха истерично на пантомимичните шеги на някакъв тип. На съседната маса седяха момче и момиче. Устните им бяха свити гневно и те не сваляха погледи от Ема.
Гарет и Ниша.
Ниша носеше прилепнал тревистозелен пуловер и маратонки „Лакосте“ и гледаше Ема така, че кръвта й се смръзна във вените. Макар Ема да не знаеше, че са толкова близки приятели, Гарет седеше плътно до Ниша, без да сваля поглед от Ема. Отвратеното изражение на лицето му сякаш й казваше: Знам всичко за теб. Знам за Итън.
Възможно ли беше Гарет да знае? Той ли се криеше предишната нощ край басейна на Полсънови? Може би двамата с Ниша бяха заедно. Ема му махна леко с ръка, но Гарет просто поклати глава и прошепна нещо в ухото на Ниша. Тя се изкиска и се ухили гадно на Ема.
Изведнъж Ема усети, че повече не може да търпи техните малки тайнички. Тя стисна юмруци и погледна към дребното тъмнокосо момиче.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Ниша? — попита тя, без да си прави труда да прикрие сарказма си.
Ниша я стрелна със захаросаната си усмивка и се притисна към Гарет, поставяйки ръката си върху неговата.
— Тъкмо се канех да ти напомня, че в петък трябва да присъстваш на задължителната отборна вечеря у дома. Бих те включила в организирането й, но един Бог знае дали въобще ще се появиш.
Ема настръхна.
— Ами може и да се появя, ако някога организираш нещо, което си заслужава.
Браво, Ем, помислих си аз. Ема ставаше все по-добра в отстояването на позицията си и в призоваването но онази Сътън, която се криеше в нея. Може би има някаква истина в спора „природа срещу среда“.
Тогава Ниша забеляза нещо зад гърба на Ема и погледът й се проясни.
— Ти ще дойдеш, нали, Лоръл? Или Сътън няма да ти позволи?
Ема се обърна и видя Лоръл да поставя таблата с обяда си върху масата. Тя стрелна Ниша с леден поглед и замълча.
— Откога отборните вечери са задължителни? — промърмори тя под носа си. — Някой трябва да й разясни, че капитанската титла в отбора не я прави кралица.