Мадлин се шмугна в един от коридорите между рафтовете с книги.
— Мадс! — извика Ема, промъквайки се покрай ниския шкаф с атласи и енциклопедии. — Стига де, Мадс!
Библиотекарката постави пръст на устните си.
— Тихо! — обади се тя със заповеднически глас иззад бюрото си.
Ема мина забързано покрай плакатите на поредиците „Здрач“ и „Хари Потър“. Копнеж стегна гърдите й. Беки обичаше да й чете Хари Потър, преправяйки по различен начин гласа си за различните герои, наложила на главата си черен кадифен каскет, който бе взела от една гаражна разпродажба след Хелоуин. Ема обожаваше майка й да й чете; не й пукаше, че шапката мирише на мухъл.
Ема сви по коридорчето, в което се беше изгубила Мадлин. Тя се беше спряла в самия му край, до няколко томчета събрани съчинения на Шекспир.
Дългата й тъмна коса се спускаше по гърба й, който беше стегнат и изпънат, все едно бе глътнала бастун.
Внезапно в главата ми се появи отчетлив спомен — Мадлин стои пред мен обидена, в същата стегната поза. Намираме се в спалнята й и от коридора се долавя някаква суматоха, приглушени гласове, които стават все по-силни. Чувам тихо хълцане, сякаш тя се опитва да преглътне сълзите си.
— Мадс? — прошепна Ема. Мадлин не отговори. — Стига де, Мадс. Ако съм те обидила, извинявай.
Мадлин се обърна рязко и впери зачервените си очи в Ема.
— Виж какво, първо позвъних на теб! — Гласът й я подведе и тя стисна устни. — Ти не се обади. Предполагам, че си имала по-важна работа.
Тя подсмръкна и си пое задавено въздух.
— Светът не се върти около теб, да знаеш. Когато ми кажеш нещо, винаги го правя, но би било мило от твоя страна понякога да отвръщаш със същото. След това се обадих на Шарлът и тя остана с мен цялата нощ. Така че да, разбира се, че сме по-близки напоследък. Доволна ли си?
Стиснала зъби, Мадлин профуча покрай Ема, сякаш тя бе някоя безлична ученичка, която се мотае по коридорите в библиотеката.
— Мадс! — извика Ема. Но Мадлин не спря. Тя блъсна вратата и излетя в коридора.
Всички в библиотеката се обърнаха и зяпнаха Ема. Тя се шмугна обратно в коридорчето и се облегна на рафтовете с книги. Мадлин криеше нещо важно, но то нямаше нищо общо с онова, което си мислеше Ема. Реакцията й преди малко беше напълно искрена. Каквото и да беше правила в нощта, когато бе изчезнала Сътън, то си беше неин проблем, който нямаше нищо общо с изчезването на близначката й.
Онази нощ Мадлин беше заета. Невинна. И тъй като са били заедно, най-вероятно същото се отнасяше и за Шарлът.
Изведнъж ме заля вълна от облекчение. Исках да извикам от радост. Двете ми най-добри приятелки наистина ми бяха най-добри приятелки — а не убийци!
Поредица остри пиукания отекна в залата, където библиотекарката сканираше някаква книга за една слаба червенокоска. Ема се запъти към изхода, но коляното й докосна ъгъла на едно от томчетата събрани съчинения на Шекспир и го събори на пода. Книгата се разтвори и разкри тънките си страници, обсипани с бележки и подчертавания от учениците, които като че ли въобще не се интересуваха, че това е библиотечна книга. Един ред от „Хамлет“ привлече погледа на Ема и я накара да настръхне.
Някой може да ти се усмихва и пак да е злодей.
Аз също потреперих. Мадс и Шарлът бяха оправдани, но убиецът ми все още беше някъде там — усмихваше се, наблюдаваше, криеше се, чакаше.
13.
Никога не подценявайте ползата от едно добро тършуване
— Тя ще слуша, мамо — продължаваше да се моли Лоръл. — Обещавам. Моля те, пусни я да дойде!
Беше петък вечерта и Ема и Лоръл стояха във фоайето на къщата. Госпожа Мърсър ги гледаше от вратата на офиса си. До нея седеше Дрейк и пъхтеше с оплезен език, който приличаше на дебело парче шунка. Ема леко отстъпи встрани.
— Това е просто една глупава вечеря с отбора по тенис — продължаваше да я убеждава Лоръл. — Ще бъде абсолютно скучна — та нали Ниша я организира. Пък й нали треньорката Маги ти обеща, че няма да се отделя от Сътън? Така че няма за какво да се притесняваш.
— Моля те? — Ема погледна госпожа Мърсър със същия предан кучешки поглед като на Лоръл. Седмица по-рано нямаше дори да й мине през ума, че ще поиска да отиде в къщата на Ниша. Но, честно казано, да стои наказана вкъщи си беше гадно. Тя не само нямаше право да излиза; госпожа Мърсър й беше спряла интернета и беше конфискувала айфона на Сътън. След като бързо свикна с лъскавия, модерен уред, сега старото, очукано блекбъри, което си беше купила от Вегас, въобще не радваше окото. Вечерите прекарваше в претърсване на стаята на Сътън, с надеждата да открие нещо, което да е свързано с убийството й, но не намираше нищо. Оставаше й единствено да си пише домашните. Сътън сигурно се обръщаше в гроба.