Ако въобще се намирах в нещо толкова скучно като гроб. В което силно се съмнявах.
Ема нямаше да бъде пусната на вечерята у Ниша, но очевидно днес следобед треньорката Маги се беше обадила на госпожа Мърсър и я беше принудила да пусне дъщеря си. Това ще е добре за спортния дух, беше казала Маги, уверявайки госпожа Мърсър, че ще държи Ема под око. Но сега госпожа Мърсър се колебаеше.
— Нали ще я вардиш като ястреб, Лоръл? — попита госпожа Мърсър.
— О, да! — изпъшка Лоръл, играейки си с вървичките на цветната си камизолка.
— И след вечерята вие двете се прибирате право у дома?
— Точно така — отвърнаха двете момичета в унисон.
Госпожа Мърсър притисна показалец към устните си.
— Все пак става въпрос за Ниша. — Тя произнесе името й по същия почтителен начин, както би говорила и за Далай лама. Госпожа Мърсър беше убедена, че Ниша е примерно момиче, пълна отличничка с безупречно поведение, която не би могла да направи нещо лошо.
— Добре, хубаво. — Госпожа Мърсър въздъхна, отпусна рамене и им махна с ръка да вървят.
Ема се качи в колата на Лоръл, а сестра й седна на шофьорското място и нададе триумфален вик.
— Какъв е вкусът на свободата?
— Невероятен! — извика Ема.
Лоръл шофираше с една ръка, а с другата разресваше дългата си руса коса. Въпреки разхвърляната си стая, сестрата на Сътън винаги изглеждаше перфектно: непрекъснато си слагаше гланц за устни, преглеждаше зъбите си в огледалото, за да види дали не е заседнало нещо между тях и непрекъснато гладеше ризите и полите си. На Ема й харесваше, че Лоръл обича да се грижи за дрехите си, вместо да кара госпожа Мърсър да го прави. Тя беше находчива, също като Ема. Можеше сама да се грижи за себе си.
Но това не означаваше, че Ема може да й се довери.
Тя се намести на седалката и влезе в ролята си на детектив.
— Очевидно Мадлин има някаква тайна — започна тя и, обръщайки се към Лоръл, зърна през прозореца кучешкия хотел „Доги дюд ранч“. До него се намираха магазина за тюркоаз и кристал и големия двор на магазина за керамични изделия.
Лоръл повдигна вежди, но не отмести поглед от пътя.
— Така ли? Каква?
— Не иска да ми каже. Има нещо общо с нощта преди купона у Ниша по случай началото на новата учебна година.
Лицето на Лоръл помръкна.
— Имаш предвид нощта преди да ме изоставиш?
Ема се ухапа по бузата. Опа. Сътън трябваше да отведе Лоръл на купона… но тъй като беше мъртва, това не се случи.
— Да. Както и да е, онази нощ Мадс се обадила на Шарлът и й казала какво се е случило. Явно е нещо важно.
— А ти защо не си била с тях?
Климатикът изведнъж задуха леденостуден въздух. Ти ми кажи, искаше да отвърне Ема.
— Това означава ли, че и ти не си била с тях?
Лоръл стисна устни. Джетата навлезе в насрещното платно на магистралата и шофьорът до тях наду силно клаксона си, карайки и двете да подскочат.
— Ами, не — отвърна сърдито тя, след като върна колата в правилното платно. — Не бях.
— А къде беше? — Ема се опитваше да звучи така, сякаш води обикновен разговор, макар сърцето й да биеше до спукване.
Лоръл стисна силно волана и впери поглед напред. Настъпи продължителна пауза.
— Сътън, наистина ли искаш да водим този разговор точно сега? — попита най-накрая тя с леден глас. Ема я погледна очаквателно, но Лоръл не каза нищо повече.
Тя паркира колата до познатата къща с голям преден двор, пълен с пустинни растения. Той изглеждаше по същия начин като предишния път, когато Ема беше идвала тук — първия й ден в Тусон, когато все още не знаеше, че близначката й е мъртва. Преди да започне цялата тази лудост. На алеята бяха паркирани няколко коли; повечето от тях имаха стикери с надписи „ТЕНИС ОЗНАЧАВА ДОБЪР ЖИВОТ“ или „ЛЮБОВ“, като на мястото на буквата О беше нарисувана жълта топка за тенис. Всички лампи в къщата светеха и от вътрешността й се разнесе гръмък смях.