Тя седна на най-долното стъпало, доволна, че Лоръл е навън и не трябва да отговаря на разни въпроси за тайната й среща. Само Дрейк я наблюдаваше, полегнал на пода в дневната; мързеше го твърде много, за да дойде при нея.
Ярки фарове осветиха алеята. Ема стана, отвори внимателно входната врата и се огледа, преди да излезе. Някои от прозорците на съседните къщи бяха осветени; тя се надяваше, че любопитните съседи нямаше да споменат за това на Мърсърови. Дъщеря ти се беше издокарала страхотно снощи! А кой беше онзи елегантен младеж с нея!
Итън слезе от колата и й отвори вратата. Той беше облякъл тъмно сако, сиво-бежов панталон и лъскави черни обувки — огромна разлика от обичайните му раздърпани шорти и тениски.
— Леле. — Ема се спря за миг, преди да се качи в колата. — Много си… хубав.
— Хубав, а? — Итън се ухили.
Ема се изчерви.
— Да, хубав като куклата Кен.
Очите на Итън обходиха тялото й.
— И ти си много красива — рече той смутено. — Но не като Барби.
Устните на Ема се разтеглиха в свенлива усмивка.
След миг вече седеше в колата. Итън изтича от другата страна, скочи вътре и запали двигателя. Ема отпусна ръка върху конзолата между двете седалки, чудейки се дали Итън ще я докосне. Вместо това той измъкна една карирана носна кърпа от вътрешния джоб на сакото си и се обърна към нея.
— Ще трябва да си вържеш очите — рече той и се ухили пакостливо. — Крайната ни дестинация е тайна.
Тя избухна в смях.
— Сериозно ли говориш?
— Адски сериозен съм. — Той се пресегна към нея, за да завърже кърпата на очите й. След миг Ема бе обгърната в мрак. Тя усети как колата дава на заден ход, завива надясно и излиза на улицата. Ако до нея седеше някой друг, тя сигурно вече щеше да е откачила от страх — та нали Мадлин и близначките Туитър я бяха отвлекли край каньона Сабино по подобен начин. Но с Итън тя се чувстваше в безопасност.
Развълнувана.
— Няма да отнеме много време — увери я той. Тя чу тихото цък-цък-цък при включването на мигача. — Не надничай!
От уредбата зазвуча новата песен на „Строукс“. Ема се облегна назад и затвори очи, чудейки се къде ли отиват. Предишния ден в училище тя му беше разказала за алибитата на Мадлин, Шарлът и Лоръл и той беше кимнал делово — откакто едва не се бяха целунали в басейна той се държеше мило, но на разстояние. Звънецът би преди да успее да му разкаже за новите си заподозрени, близначките Туитър. Не бяха разговаряли за нищо лично. Въобще не споменаха за случилото се в басейна. Може би Итън просто искаше да забрави за него. Но пък случващото се в момента много приличаше на среща.
Тя почувства лек тласък, когато колата спря на светофар. Наблизо дуднеше нечия уредба.
Опитах се да погледна накъде са се запътили, но се сблъсках с един от шантавите странични ефекти на живота ми с Ема — когато очите й бяха затворени или покрити, аз също не виждах нищо. Това ме накара да се замисля кой или какво е причината за това — не за убийството ми, а за мен, тук, залепена за Ема от отвъдното. Повярвайте ми, докато бях жива, въобще не се замислях върху причините за нещата, нито четях философски книги, нито се молех на Буда или разни такива. Но възможността, която получих с Ема, колкото и плашеща да беше, ме караше да се чувствам някак… благословена. И онеправдана. Явно в реалния живот съм била истинска кучка; защо ми беше даден този специален дар? Или това се случваше с всички след като умрат, или поне с онези, които имат недовършена работа?
Най-накрая Ема усети, че колата спира и чу Итън да превключва лоста на паркинг.
— Така — рече тихо той. — Вече можеш да погледнеш.
Ема дръпна кърпата от очите си и примигна. Намираха се в центъра на града, близо до колежа. Пред тях се издигаше огромна бежова сграда. До нея водеше каменна алея, оградена от ароматни дървета. Златиста светлина заливаше голямото стълбище. Върху сградата беше опънат черен банер с надпис „Институт по фотография, Тусон“.
— О! — извика Ема, по-объркана от всякога.