Тя си пое дълбоко дъх и се обърна към Лоръл.
— Добре. Наистина има едно момче.
Очите на Лоръл светнаха.
— Кое?
— Итън.
— Итън… кой?
— Ландри. — Стори й се много странно и притеснително да произнесе името му на глас.
Устните на Лоръл се разтегнаха в несигурна, леко развеселена усмивка.
— Наистина ли?
Ема се напрегна, почувства се уязвима. Все едно беше свалила маската на Сътън и Лоръл внезапно беше видяла нея.
— Ние сме просто приятели — каза тя колкото се може по-равнодушно. — Понякога излизаме да се помотаем заедно.
— Но Итън Ландри не се сприятелява с никого. — Гласът на Лоръл все още беше изпълнен с недоверие. — Той е господин Предпочитам Да Бъда Сам.
Малките момчета тичаха из магазина сякаш беше бойно поле. Баща им сложи кредитната си карта на щанда и погледна извинително момичето с коженото бюстие.
— Ами предполагам, че се е променил — каза Ема.
— Ти си най-подходящият човек, който да го промени. — Лоръл се нареди зад мъжа, за да плати роклята. — Трябва да кажеш на всички, че си падаш по него! Това ще сътвори чудеса за популярността му!
— Не мисля, че това го интересува — възрази Ема.
Но Лоръл като че ли не я чуваше.
— Трябва да го поканиш за кавалер на бала!
Убедеността в гласа на Лоръл прободе Ема право в сърцето. Ако беше поканила Итън няколко дни по-рано, сигурно щяха да отидат заедно.
— Той вече си има дама — отвърна тя с равен глас.
— Тогава го накарай да я зареже! — Лоръл подаде кредитната си карта на Драку-смотаняка. Той пъхна роклята в жълта найлонова торбичка, без да сваля очи от Лоръл. — И преди си го правила! — продължи тя. — Виж какво, Сътън, виждала съм го да те гледа в училище. И когато се появи на твоето парти с онези цветя… очевидно адски е хлътнал по теб.
— Мислиш ли? — Ема уви около пръста си един разнищен конец.
— Абсолютно — рече твърдо Лоръл.
Ема хвана ръката на Лоръл, внезапно изпълнена с топлота и желание да я защити. Габи и Лили, двете момичета, с които Лоръл беше близка приятелка, може би бяха убили сестра й. Трябваше ли да го крие от нея?
Лоръл погледна към ръката на Ема, която държеше нейната.
— Това пък за какво беше? — попита меко тя.
— Лоръл, аз… — започна Ема. Може би трябваше да й каже. Може би Лоръл заслужаваше да знае истината.
Сестрата на Сътън грабна окървавената рокля от щанда.
— Да?
Тя се усмихваше доверчиво. Очите й блестяха нежно. Думите се надигнаха в Ема, готови да излетят навън, но в този миг телефонът на Сътън изпиука, нарушавайки мълчанието. Ема погледна към екрана му. Беше ново съобщение от Алекс. „ОТИВАМ ДА СИ ВЗЕМА ПИЛЕШКО БУРИТО! ЗАВИЖДАШ ЛИ?“, беше написала приятелката й. Към есемеса беше прикрепена снимка на Алекс, застанала пред „Локо Мексико“, ресторанта, по който двете с Ема се бяха побъркали — там правеха най-вкусното гуакамоле в града. Ема се накани да пусне телефона обратно в чантата си, когато погледът й беше привлечен от една ръждясала табела близо до „Локо Мексико“. „Паркинг за конфискувани автомобили“. Зад телената ограда се виждаха няколко коли.
В главата на Ема светна сигнална крушка. Полицейският паркинг. Колата на Сътън беше там. Ема все още не я беше огледала — ами ако в нея има нещо, което да свърже близначките Туитър с убийството на Сътън?
— Лоръл — каза отново Сътън, докато двете излизаха от магазина. — Можеш ли да ме закараш до полицейския паркинг? Мисля, че е време да си прибера колата.
Лоръл изненадано вдигна вежди, сякаш не го беше очаквала. Но после поклати глава и погледна часовника си.
— Днес няма да мога. След двайсет минути започва часът по алгебра. Какво ще кажеш за утре?
— Няма нужда — разнесе се глас точно зад Ема. — Ние ще те закараме още сега.
Ема се обърна и зяпна от изненада. На тротоара, под лъчите на заслепяващото аризонско слънце, стояха близначките Туитър. И се хилеха озъбено на Ема като две лъвици, които тъкмо бяха сгащили плячката си в ъгъла.