Мадлин ги заобиколи.
— Дайте да стигаме вече. Писна ми да вървя. — Тя хвана дръжките на раницата си, засили се и направи елегантен балерински скок над пропастта. — Фасулска работа! — извика тя от другата страна.
Габи остави Шарлът да скочи след нея, после Лоръл. Но когато Ема се опита да мине покрай нея, Габи протегна ръка и я спря.
— Не бързай толкова — рече тя с нисък глас.
Стомахът на Ема се сви. Това беше краят.
— Бягай, Ема! — извиках аз на сестра ми. — Махай се оттам!
От другата страна на пропастта ги гледаха останалите.
— Хайде, мацки — извика Мадлин. — Какво се мотаете още?
Габи бавно се приближи и хвана Ема за китката. Ема потрепна. Пред очите й в забавен каданс се разигра онова, което предстоеше да се случи: Габи щеше да я бутне в пропастта. Щеше да я убие за секунди, бързо и чисто, и щеше да каже на останалите, че Сътън се е спънала и е паднала. В главата на Ема се появи ново заглавие: Момиче успява да се измъкне безнаказано, след като извършва убийство — два пъти!
Изведнъж нещо в Ема се пречупи. Тя нямаше да умре — не и тази вечер.
— Махни се от мен! — извика тя и бутна Габи назад.
Под краката й се зарониха камъни. Габи отвори безмълвно уста. Разнесе се стържещ звук и тя размаха ръце във въздуха, опитвайки се да запази равновесие. Времето като че ли започна да тече по-бързо. Маратонките на Габи се плъзнаха по чакъла, сякаш се пързаляше върху лед. Тя се опита да се хване за нещо, но около нея имаше само тънки клонки и бодливи кактуси. Изплашен писък се разнесе в мрака. Последва оглушителен трясък на падащи камъни, нов писък и Габи полетя надолу.
— Габи! — извика Мадлин и изтича до ръба на пропастта.
— О, Господи! — изпищя Шарлът.
Самотен вик прониза въздуха. Дочуха се няколко удара на тяло в клони, стърчащи камъни и бодливи кактуси. А след няколко агонизиращи мига се чу последният отличителен звук на тежко падащ на дъното предмет.
28.
В капан
Стомахът на Ема се преобърна и тя усети, че й се повдига.
— О, Господи. — Тя се загледа в ръцете си така, сякаш не ги разпознаваше. Не можеше да е блъснала Габи. Тя беше доброто момиче Ема Пакстън, неспособна да извърши насилствен акт, дори ако човека, когото е наранила, смята да нарани нея.
— Господи, Сътън! — Шарлът се хвана за главата. — Какво направи?
— Габи? — Гласът на Лоръл отекна в клисурата. — Габи?…
— Тя не е мъртва. — Гласът на Мадлин трепереше. — Не може да е. Тя е добре там долу.
Ема надникна в клисурата. Дъното не се виждаше. Отново погледна ръцете си и те се разтрепериха. Изведнъж се почувства отвратена от себе си. В какво се беше превърнала?
— Не исках… — избъбри тя. — Не мислех… — По бузите й започнаха да се стичат сълзи.
Шарлът се обърна към Ема.
— Какво се случи, по дяволите? Блъсна ли я?
— Не! Тя ме хвана и аз… — извика Ема, хълцайки. — Дори не помислих, че ще… — Гласът й секна. Дали беше инцидент или страховете и гневът й бяха взели връх? Дали не я беше блъснала по-силно, отколкото бе възнамерявала? Изпълни я смазващо чувство на вина. Това беше грешка. Сън. Кошмар. Но след това си спомни как хваща изпънатите рамене на Габи и я блъска назад. Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Не й ли причини достатъчно, Сътън? — извика Шарлът. — Ами ако е пострадала?
— Казах ти, че не съм го направила нарочно! — извика Ема и светът около нея се завъртя. Тя присви очи и се взря в тъмната клисура. Габи трябваше да е там, жива, здрава. Нещата не трябваше да се развиват така. Не тя трябваше да е лошата, а Габи и Лили, които бяха убили Сътън. Тя се защитаваше! Но приятелките на Сътън нямаше да го приемат. Нито пък ченгетата — не и без доказателство какво бяха извършили близначките.
— Някой да се обади на 911 — извика Лоръл.
Ема погледна безпомощно към телефона на Сътън.
— Тук няма покритие!
— Какво ще правим сега? — изпищя Мадлин.
Лоръл посочи с пръст тъмната, тясна пътека, която водеше надолу по планината, обрасла с кактуси и храсти.
— Трябва да я намерим. Да проверим дали е добре.
Тя си проправи път през храсталака и започна да се спуска по склона, използвайки слабата светлина на телефона си. Ема прескочи клисурата и ги последва. Кактусите бодяха ръцете й, но тя не обръщаше внимание на болката. Не спираше да си повтаря, че това е нещастен случай, но едно тъничко гласче продължаваше да пищи в главата й: Дали?