Тя рязко притисна ръка към устата си. Спомни си за неясната фигура, която се беше появила край нея и Итън на тенис корта и на пейката пред галерията. Скърцането на маратонки по пода, когато някой изтича зад ъгъла до лекарския кабинет. Всички тези пъти тя се беше чувствала така, сякаш някой я наблюдава…
— Итън — каза нервно Ема. — Трябва да се махна оттук. — Тя побягна през двора на мърсърови, следвана по петите от Итън. От дефилето изникна някаква фигура, но Ема не можа да я разпознае. Изведнъж се почувства като в кошмар; единственото, което искаше бе да се събуди. Движенията й станаха бавни и апатични, сякаш се опитва да прешляпа през поле от картофено пюре. С огромни усилия премина последните няколко метра до къщата. Ръката й се вкопчи в бравата и я натисна. Щом се озова вътре, Итън се обади от другата страна.
— Заключи вратата — каза той с разтреперан глас.
Ема завъртя ключа и сложи предпазната верига.
Наблюдаваше задъхано как Итън тича към колата си, пали двигателя и поема по улицата.
Тя се отпусна на стълбището, притиснала колене към гърдите си. Навън имаше някого.
Тя отиде в дневната и леко се отпусна при вида на спящите си приятелки, които нямаха представа, че някой дебне отвън. Ема огледа стаята, спирайки поглед върху предметите, които вече познаваше толкова добре — порцелановия кактус, поставената в рамка снимка на Сътън и Лоръл в Гранд каньон, пепелникът с етно щампи, който лежеше върху масичката, макар никой в къщата да не пушеше.
Някой мина под лампата над входната врата и хвърли сянка върху спуснатите щори. Ема замръзна. Това не можеше да се случва. Тя се притисна плътно към раирания спален чувал на Сътън. Входната врата беше заключена, но как стояха нещата в останалата част от къщата?
Тя продължаваше да лежи неподвижно, заслушана в спокойното дишане на приятелките си. Секундите преминаха в минути. Тя се напрегна и преброи до сто, преди да скочи, да мине покрай Лоръл и Шарлът и да се върне обратно в коридора. Промъкна се с боси крака по студения мрамор нагоре по стълбите. Трябваше да затвори прозореца в стаята на Сътън — същия, през който се влизаше толкова лесно от дъбовото дърво пред къщата. Тя не можеше да стигне до най-ниския му клон, но някой по-висок щеше да успее.
След като изкачи стълбите, тя се взря в тъмната врата на края на коридора. Запристъпва тихо по килима. Стисна здраво тънките копринени панталонки на пижамата и се опита да успокои дишането си, докато се приближаваше към стаята на Сътън. Полъхна хладен ветрец и голите й ръце настръхнаха.
Прозорецът зееше отворен.
Лунната светлина озаряваше светлосините чаршафи и лъскавото списание, оставено на нощното шкафче. Ема отстъпи леко назад и се блъсна в нещо топло и твърдо. Опита се да изпищи, но звукът беше заглушен от нечия ръка, която внезапно се озова върху устата й. Друга ръка я обхвана през кръста и я притисна силно, за да не може да се измъкне, колкото и да се опитва.
— Шшшт. — Нечий топъл дъх погъделичка ухото й. — Аз съм — разнесе се нисък глас.
Той премина през мен като електрически шок. Засипаха ме стотици образи, несвързани, кратки. Потайното измъкване от купон и целувки в пустинята. Намирането на писмо в гардеробчето ми, което е толкова прочувствено, че коленете ми омекват. И после отново онази сцена в двора на училището: той ми казва нещо, а аз му изкрещявам гневно: Все едно някога съм искала да бъда с теб! Ти си просто един нещастник!
Накрая изплува един спомен, кратък и ярък: автомобилни фарове осветяват лицето му. Очите му се разширяват от страх, той протяга ръце. И тогава… бум. Сблъсък.
Ръцете отпуснаха захвата си и бавно завъртяха Ема. Тялото й се скова. Тя бързо огледа едрото момче с тъмна коса, мигащи начесто хлътнали лешникови очи, високи скули и извити устни. Това лице. Тя го познаваше. Пред очите й се появи тайнственото момче от снимките в къщата на Мадлин. Подсмихващото се момче от плакатите с надпис „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ГО НЯКЪДЕ?“. Постовете във Фейсбук. Той стоеше пред нея, разтеглил устни в странна, крива усмивка, която намекваше, че той знае всичко за нея — включително коя не е.
— Теър — прошепна Ема.
Епилог
Миг във времето
Докато стоя в някогашната си спалня и гледам момчето, което се е промъкнало през прозореца ми, времето просто… спира. Вятърът утихва. Птичките спират да пеят. Ема и Теър замръзват на местата си, неподвижни като статуи. Само аз мога да се движа, да обикалям наоколо, да мисля, да се ориентирам в обстановката, да си събера мислите.