При обявяването на всяко име Мадлин, Шарлът и Лоръл реагираха, като показваха вдигнат или насочен надолу палец.
— … и Габриела и Лилиана Фиорело, нашите първи хелоуински близнаци! — заключи Аманда. — Поздравления, дами.
Мадлин премигна няколко пъти, сякаш се опитваше да се отърси от сън.
— Близначките Туитър? Придворни дами?
Шарлът изсумтя.
— Че кой би гласувал за тях?
Погледът на Ема скачаше от едната към другата, опитвайки се да не изостава. Габи и Лили Фиорело, близначките Туитър, бяха двуяйчни близначки от техния клас. И двете имаха големи сини очи и медноруси коси, но се различаваха по някои белези, като например бенката на брадичката на Лили или устните на Габи, които бяха същите като на Анджелина Джоли. Ема все още не беше наясно дали Габи и Лили са членове на групичката им; те също гостуваха на Шарлът онази нощ, когато незнайният нападател се опита да удуши Ема, но не участваха в Играта на лъжи. С отнесените си изражения, еднаквите си разсъждения и пристрастеността си към айфоните, те оставиха у Ема впечатлението за пух без съдържание, момичешки еквивалент на нискокалоричен захарен памук.
Аз обаче не бях на същото мнение. Ако имаше нещо, което бях научила, то това бе, че видът много често лъже…
Сякаш по поръчка четири телефона иззвъняха едновременно. Шарлът, Мадлин, Лоръл и Ема грабнаха айфоните си. На екрана на еминия се появиха две съобщения, едно от Габи, едно от Лили. „Знаехме, че сме прекрасни!“ — гласеше есемесът на Габи.
„С нетърпение очаквам да си сложим короните!“ — беше написала Лили.
— Примадони — обади се Мадлин, която седеше до нея. Ема погледна към нейния телефон. Мадлин беше получила същите съобщения.
Шарлът само изсумтя, загледана в телефона си.
Айфонът на Ема отново изпиука. Лили й беше пратила ново послание. „Кои са най-прекрасните от всички? На ви сега!“.
— Ами значи официално отпадат от къмпинга след танците — обяви Шарлът.
— Пак ли ще ходим? — попита Лоръл и сбърчи нос.
— Това е традиция — отвърна рязко Шарлът. После погледна към Ема. — Нали, Сътън?
Къмпинг? Ема повдигна вежди. Тези момичета не оставяха впечатлението, че са любителки на природата. Но побърза да кимне.
— Точно така.
— Може би трябва да опитаме онези страхотни горещи извори в планината Лемън — каза Мадлин, завивайки тъмната си коса на кок. — Габи и Лили казаха, че са пълни с минерални соли и карат кожата да се чувства невероятно.
— Стига сме говорили за Габи и Лили — изпъшка Шарлът, пристягайки синята си лента за глава. — Не мога да повярвам, че трябва да им подготвяме купон. Няма да могат да се търпят.
Ема се намръщи.
— Защо трябва да им подготвяме купон?
За миг всички се втренчиха в нея. Шарлът цъкна с език.
— Забрави ли за малката организация, наречена Комитет за организиране на балове? Единствената дейност, с която се занимаваш още от първи курс?
Ема усети как пулсът й се учестява. Насили се да пусне едно фалшиво „Хе-хе“.
— Това беше ирония. Да си чувала някога за нея?
Шарлът завъртя очи.
— Да, но за нещастие това парти няма как да бъде иронично. Трябва да надминем миналогодишното.
Ема затвори очи. Сътън… в балния комитет? Вярно? Когато Ема постъпи в гимназията „Хендерсън“, тя и най-добрата й приятелка Алекс обичаха да се подиграват на глупачките от балния комитет. Всички те се държаха префърцунено, бяха обсебени от печенето на тарталетки, окачането на гирлянди и подбирането на най-идеалните бавни парчета за танц.
Но от онова, което си спомнях, членуването в комитета за организирането на ежегодния бал на „Холиър“ беше голяма чест. Освен това училището имаше строга политика по отношение на организаторите — те нямаха право да участват в танцовия конкурс, което бе причината Аманда да не съобщи и моето име. Ако не ме лъжеше паметта обаче, на последния бал аз бях влязла с наперена стъпка в залата, закичена с лентата на победителя.
Зачудих се: дали Ема щеше да е все още тук, за да заеме мястото ми на тазгодишния бал? Възможно ли бе убийството ми да не бъде разкрито дотогава? Възможно ли беше Ема да продължи да живее в лъжа толкова дълго? Тези мисли ме накараха да потреперя от страх. Освен това усетих вече добре познатата болезнена тъга: за мен повече нямаше да има балове. Край на евтините гривни с изкуствени цветчета, дългите лимузини и купоните след бала. Липсваха ми дори глупавата музика и смотаните диджеи, които смятаха, че дълго време след танците ще бъдат в устата на всички момичета. Когато бях жива, просто пропусках всичко това покрай ушите си, като едва отразявах някои по-интересни моменти, без да оценявам какво съм имала.