Разговарях с Мадам, ала остро чувствах присъствието на Томи до себе си, тъканта на дрехата му, всичко в него. После Мадам каза:
— Много интересно. Но и тогава, както и сега, не можех да чета чужди мисли. Разплаках се по съвсем друга причина. Докато ви гледах да танцувате, пред очите си виждах съвършено различна картина. Виждах как стремително се заражда един нов свят. Да, по-технологичен, да, по-ефективен. Нови начини за лечение на старите болести. Изумително! Но едновременно с това един по-суров и по-безмилостен свят. И аз виждах момичето със затворени очи, притискащо стария свят към гърдите си — по-добрия, който познаваше в дълбините на своето сърце, който не можеше да остане повече и тя го притиска ли, притиска, като го умолява да не си отива. Ето какво видях. Това не бяхте точно вие, не беше точно онова, което правехте в онзи миг и аз го осъзнавах. Но продължавах да ви гледам, докато сърцето ми кървеше от мъка. Запомнила съм го завинаги.
Тя се приближи на две-три крачки от нас.
— Онова, което ми казахте днес, също ме трогна.
Прехвърли погледа си към Томи, после отново го върна към мен.
— Нещастни създания — повтори тя почти шепнешком, после се обърна и влезе в къщата.
На връщане почти не споменахме за срещата си с госпожица Емили и Мадам. Разговаряхме за странични неща — на колко години са сега, как са обзавели къщата си и други такива.
Избирах най-глухите пътища, които ми бяха известни и където тъмнината се разсейваше единствено от светлината на фаровете ни. Много рядко срещахме други фарове и тогава ми се струваше, че в отсрещния автомобил също седи такава помощница като мен, която се връща отнякъде съвсем сама или със своя донор. Аз, разбира се, осъзнавах, че из страната пътуват и други хора, ала в онази вечер си представях, че всички тъмни второстепенни пътища съществуват единствено за такива като нас, докато ярките автостради с грамадни крайпътни знаци и първокласни кафенета са построени за всички останали. Не знаех дали и Томи си го мисли. Може би, защото по едно време забеляза:
— Чудни маршрути измисляш, Кат.
При тези си думи той се усмихна, но после отново потъна в размисъл. Малко по-късно, когато пътувахме по особено тъмен и пуст път, той каза:
— Според мен тъкмо госпожица Люси е имала право, а не госпожица Емили.
Не помня дали му отговорих. Ако съм го направила, вероятно не съм казала нещо кой знае колко дълбокомислено. Но тъкмо тогава нещо неясно ме разтревожи — не съм сигурна дали гласът му, или нещо друго. За миг извърнах поглед от виещия се път и го погледнах, ала той просто си седеше тихо, вторачил поглед в тъмнината пред себе си.
След няколко минути внезапно се обади:
— Кат, може ли да спреш? Извини ме, но трябва да изляза за малко.
Реших, че отново му е прилошало, веднага свърнах край пътя и спрях досами живия плет. Мястото бе изключително тъмно и дори при включени фарове аз се страхувах да не би като излезе от завоя, някой автомобил да се вреже в нас. Ето защо, когато Томи слезе от колата, аз останах зад волана. Освен това в начина, по който излезе, се чувстваше някаква целеустременост, която ме караше да мисля, че дори да не му е добре, той предпочита сам да се справи с това. Така че останах на мястото си — седях и размишлявах дали да не продължа да карам нагоре по склона. И тогава дочух първия вопъл.
В началото дори не ми хрумна, че това е той: реших, че в храстите се е скрил някакъв маниак. Вече излизах от колата, когато се разнесе вторият вик, след него — трети и чак тогава осъзнах, че това е Томи, ала от този факт безпокойството ми не намаля. За миг усетих, че ме обзема паника: не знаех къде се намира Томи, наоколо бе тъмно като в рог, а когато направих опит да тръгна към мястото, откъдето се чуваха виковете, краката ми се заплетоха в гъстите храсталаци. Но аз все пак намерих изход, прескочих крайпътната канавка и се натъкнах на някаква ограда. Успях да я прескоча и се приземих в меката кал.
Оттам местността се виждаше много по-добре. Намирах се в някаква нива, която стръмно се спускаше надолу, където проблясваха светлините на селце. Тук вятърът духаше със страшна сила и един порив така ме блъсна, че трябваше да се уловя за стълба на оградата. Макар и да нямаше пълнолуние, луната светеше доста ярко и някъде в началото на склона аз зърнах фигурата на Томи — той беснееше, крещеше, махаше с ръце, свити в юмруци, риташе във въздуха.