Понечих да се втурна към него, ала обувките ми затънаха в калта. И на него калта му пречеше — когато за пореден път ритна с крак, той се подхлъзна, падна и изчезна в тъмнината. Но потокът от несвързани ругатни не спря и тъкмо когато Томи се изправи отново на крака, аз успях да се добера до него. За миг луната освети лицето му, което бе окаляно и разкривено от ярост, после го улових за ръцете, които той не преставаше да размахва, и ги стиснах здраво. Опита се да се освободи, ала аз не отслабвах хватката си, докато накрая той млъкна и на мен ми стана ясно, че лудостта го напуска. Усетих, че и той ме бе прегърнал. Стори ми се, че останахме на върха на това поле цяла вечност; мълчахме и се държахме един за друг, а вятърът духаше ли, духаше, дърпаше дрехите ни и за миг се почувствах така, сякаш се бяхме вкопчили един в друг, за да не може бурният вятър да ни отнесе в тъмнината. Когато най-после се пуснахме, той промърмори:
— Прости ми, Кат. — После леко се усмихна и добави: — Добре, че наоколо няма крави. Щях да ги изплаша.
Виждах как с всички сили се опитваше да ме увери, че вече всичко е наред, ала дишаше все тъй тежко и краката му се подкосяваха. Побягнахме към автомобила, като се държахме един за друг, за да не се подхлъзнем.
— Миришеш на кравешки фъшкии — казах накрая аз.
— Господи, Кат, какво обяснение да дам? Ще трябва да се промъкнем през задния вход.
— Но нали трябва да се регистрираш?
— Боже мой! — възкликна той и отново се засмя.
Намерих някаква кърпа в колата и се поизчистихме на две на три. Докато търсех кърпа, измъкнах от багажника чантата с рисунките му и когато потеглихме отново, забелязах, че я е оставил при себе си в купето.
Известно време двамата почти не разговаряхме и чантата лежеше в скута му. Очаквах, че ще направи някаква реплика относно тетрадките си, не изключвах вероятността дори да изпадне в нов пристъп на ярост и чантата с рисунките да полети през прозореца навън. Но не — той внимателно държеше чантата с двете си ръце и се взираше в тъмния път, който пробягваше под колелата. След дълго мълчание каза:
— Кат, съжалявам много, че се държах по този начин. Наистина, Кат. Аз съм пълен идиот. — После попита: — За какво мислиш, Кат?
— Мислех си, че когато в Хейлшам се вбесяваше така — отвърнах аз, — ние не разбирахме причината за поведението ти. Не ни беше ясно как човек може да изпадне в подобно състояние. Но ето какво ми хрумна сега — просто предположение, нищо повече. Може би си се вбесявал, защото дълбоко в душата си винаги си знаел.
Томи се замисли над казаното, после поклати глава.
— Не, Кат, не си права. Това винаги е било нещо само мое. Идиотизъм в най-чист вид и нищо повече. — След малко се засмя и додаде: — Макар че предположението ти е твърде забавно. Може пък наистина да съм го знаел някъде дълбоко в себе си. Да съм усещал нещо, което вие, останалите, не сте усещали.
Глава двайсет и трета
Близо седмица след нашето пътуване всичко си вървеше постарому. Ала аз бях в очакване на промени и те не се забавиха: в началото на октомври някои дреболии започнаха да ми правят впечатление. На първо място, макар и да продължаваше да рисува своите животинки, Томи избягваше да го прави в мое присъствие. Не че се върнахме съвсем в началото, когато току-що му бях станала помощница и над нас все още тегнеха преживяванията ни във Фермата. Но сякаш той бе размислил и бе решил: ще рисува, когато е в настроение, но ако вляза в стаята, тутакси ще прекрати и ще си прибере тетрадката. Не се обидих. В известен смисъл решението му дори ни облекчи: тези същества, които се взират в нас, когато сме заедно, само биха усложнили положението.
Ала настъпиха и други промени, които не бяха толкова безобидни за мен. Не ме разбирайте погрешно — ние продължавахме да се чувстваме добре заедно в стаята му. Понякога дори правехме секс. Но не можех да не забележа, че у Томи се развива склонността да се отъждествява с останалите донори в центъра. Ако например си припомняхме думите или постъпките на някой от хейлшамските ни съученици, той изместваше така разговора ни, щото да спомене сегашните си приятели донори, които са се проявявали по подобен начин. Особено ми подейства един случай при поредното ми появяване в Кингсфийлд след доста продължително пътуване. Спрях на „Площада“ и излязох от колата си. Всичко изглеждаше примерно така, както тогава, когато двете с Рут дойдохме да вземем Томи, за да отидем да видим лодката. Беше намръщен есенен ден и наоколо нямаше никого, с изключение на групичката донори, скупчени под навеса на сградата са отдих. Сред тях зърнах и Томи. Той се бе облегнал на една подпора до стълбите и слушаше друг донор, който бе седнал на стъпалата, превит на две, и нещо разказваше. Приближих се на известно разстояние от тях, после спрях и зачаках под откритото сиво небе. Но макар да ме бе видял, Томи продължаваше да слуша разказа на приятеля си и накрая той, както и всички останали, избухна в смях. Дори и след това той продължи да слуша по-нататък и да се усмихва. После твърдеше, че ме бил подканил с жест да отида при тях, но дори да го е направил, постарал се е да бъде съвсем незабележимо. Забелязах само как Томи разсеяно ми се усмихна и отново съсредоточи вниманието си в разказа на донора. Разбирам, че го заварвах по средата на разговора и само след минута той, разбира се, дойде при мен и двамата се качихме в стаята му. Ала всичко бе съвсем различно от начина, по който това ставаше преди. И работата дори не е там, че ме бе накарал да го чакам на „Площада“. Ако беше само това, щях лесно да го преглътна. Важното беше друго: в този ден аз за първи път усетих в него нежелание да тръгне с мен, пък и горе, в стаята му, липсваше предишната топлота между нас.