Честно казано, хладните отношения помежду ни можеха да се свържат с мен, с моето собствено състояние. Защото докато стоях и ги наблюдавах как разговарят и се смеят, внезапно усетих нещо странно в душата си: нещо в начина, по който донорите се бяха разположили в полукръг, нещо в техните пози, сякаш принудено отпуснати, без значение дали са прави, или седнали, нещо в това, как демонстрират пред целия свят, че от общуването си един с друг получават неизмеримо удоволствие, ми напомни за малобройната ни компания в Хейлшам, когато се събирахме в павилиона. Повтарям: сравнението ми беше неприятно и вероятно това бе причината за обидата, която се стаи в душата ми тогава в стаята на Томи, а тя в никакъв случай не беше по-малка от обидата в неговата душа.
Всеки път, когато той твърдеше, че не мога да го разбера, защото все още не съм донор, усещах същата остра болка. Но ако не спомена разговора, който много скоро ще споделя с вас, подобни жегвания не бяха кой знае колко болезнени за мен. Той обикновено се изказваше полушеговито, почти нежно. А дори когато имаше предвид нещо по-сериозно, като тогава, когато ме помоли да не нося мръсното му бельо в пералнята, защото и сам можел да го занесе, между нас нямаше конфликти. Попитах го:
— Какво значение има кой носи бельото в пералнята? Така или иначе, пътят ми минава оттам.
Той поклати глава:
— Не, Кат, нека аз отговарям за моите неща. Ако и ти беше донор, щеше да ме разбереш.
Думите му ме жегнаха, разбира се, но все още бих могла да го понеса. Ала, както вече ви казах, между нас имаше един разговор, от който наистина ми стана болно.
Случи се приблизително седмица след като Томи получи известието за четвъртата експлантация. Не беше неочаквано за нас, вече много пъти го бяхме обсъждали. Нещо повече: най-задушевните ни разговори след пътуването ни до Литълхамптън бяха свързани с четвъртата операция, която му предстоеше. При известието за „четвъртата“, донорите реагират по най-различен начин. Някои непрекъснато говорят за нея, безсмислено и безкрайно. Други се ограничават с шегички, трети изобщо не искат да засягат темата. При това у донорите има странна склонност — те виждат в четвъртата експлантация повод за поздравления. Към донора, на който му „предстои четвърта“, се отнасят с особено уважение, дори и да не е извиквал големи симпатии преди. И лекарите, и сестрите не остават по-назад: когато донорът, готвещ се за четвърта, идва на изследвания, медиците го посрещат с усмивка, здрависват се с него. Що се отнася до нас с Томи, двамата говорехме за всичко — понякога шеговито, друг път сериозно и внимателно. Сравнявахме възможните подходи на донорите към събитието: кой от тях се държи разумно и кой — не толкова. Веднъж, когато лежахме един до друг във вечерния сумрак, той каза:
— Знаеш ли, Кат, защо се безпокоят за четвъртата? Защото не са сигурни, че наистина ще завършат. Ако бяха сигурни, щеше да им е по-леко. Но никога не се знае, нали?