Отдавна очаквах подобен обрат и се чудех как да отговоря. Ала ето че когато заговори за това, нищо не ми идваше наум. Успях само да кажа:
— Пълни глупости, Томи. Бръщолевене. Не си струва дори да мислиш за това.
Ала според мен Томи знаеше, че не разполагам с нищо, което да подкрепи думите ми и че дори лекарите нямат точен отговор на въпроса, който ми зададе. Вероятно и вие сте чували подобни разговори: че след четвъртата експлантация, дори операцията да е успешна в техническо отношение, дълбоко в себе си осъзнаваш, че от другата страна на тази разграничителна черта те очакват още експлантации, множество операции, все нови и нови, които ще следват една след друга, ала повече за теб няма да има нито помощници, нито рехабилитационни центрове, нито приятели, че ти остава само да гледаш как вадят органите ти един по един до самия ти край, до пълното изключване на организма ти. В общи линии, това ще е като филм на ужасите, така че през по-голямата част от времето медиците, помощниците, дори донорите обикновено избягват изобщо да мислят за това. Ала понякога някой донор все ще подхване темата, както направи и Томи в онази вечер, и сега съжалявам, че не поговорихме с него както трябва. Обявих думите му за пълна глупост и двамата се отказахме от неприятния разговор. Но поне знаех, че за страховете, които го раздират, той е намерил един-единствен отдушник, с когото да споделя, и това бях аз. Така или иначе, бях на мнение, че двамата не се справяме лошо с подготовката за четвъртата експлантация и тъкмо по тази причина онова, което ми каза по време на разходката ни из „Полето“, ме извади от релси.
Трябва да кажа, че центърът в Кингсфийлд е доста ощетен откъм територия. Очевидно единственото място за общуване е „Площада“, а малките участъци зад постройките изглеждат повече като пущинаци. Най-големият от тях, наричан от донорите „Полето“, представлява четириъгълник, целият обрасъл с треволяци и магарешки бодил, ограден с метална мрежа. Водеха се разговори относно превръщането му в приятна полянка, където донорите да се разхождат, но очевидно са останали само с добрите си намерения. Вярно е, че поради близостта на магистралата подобна морава едва ли би била място, където да намериш покой. Но така или иначе, когато донорите чувстват безпокойство, те най-често излизат тъкмо на „Полето“, където се провират между гъсталаците от коприва и къпинови храсти. Сутринта, за която ви разказвам, бе много мъглива и аз бях сигурна, че „Полето“ ще е пропито с влага, ала Томи настоятелно ме молеше да отидем и да се разходим. Нищо чудно, че бяхме само двамата, но вероятно той имаше нужда тъкмо от това. Като повървя няколко минути из тревите, Томи спря до оградата и се вторачи в непрогледната мъгла към шосето. После каза:
— Кат, моля те да ме разбереш правилно. Много мислих за това и стигнах до извода, че ми трябва друг помощник.
Нужни ми бяха няколко секунди, за да го разбера; не се удивих, очаквах подобно нещо. Въпреки всичко обаче се ядосах и не му отговорих.
— Не само защото скоро ме очаква четвърта операция — продължи той. — Не само заради това. Има и други неща, като например онези от миналата седмица. Когато имах неприятности с бъбреците. Очакват ме още много такива изпитания.
— Тъкмо затова те издирих. Тъкмо затова започнах да ти помагам. Заради онова, което тепърва ти предстои. И не забравяй, че Рут искаше така.
— Рут искаше друго за нас — възрази Томи. — Дори би била много недоволна, че ми помагаш в този последен стадий.
— Томи — произнесох аз с равен и тих глас, макар че, доколкото си спомням, ме беше обзела силна ярост. — Тъкмо аз трябва да ти помагам. Единствено аз. Ето защо те издирих.
— Не това искаше Рут за нас — повтори Томи. — Получи се съвсем различно. Не, Кат, не бива да ме виждаш такъв.
През цялото време той гледаше надолу, беше се опрял с длан на телената мрежа и когато спря да говори, човек можеше да си помисли, че се е заслушал в ръмженето на автомобилите някъде зад пелената от мъгла. И тъкмо тогава той го каза, като леко поклати глава:
— Рут щеше да ме разбере. Тя беше донор и щеше да ме разбере. Не твърдя, че тя би искала непременно да смени помощницата си. Ако и при нея обстоятелствата се бяха стекли по този начин, може би и до самия си край е щяла да приема помощ само от теб. Но щеше да ме разбере — да разбере защо искам да подредя нещата си по друг начин. Кат, понякога просто не забелязваш някои подробности. Не ги забелязваш, защото не си донор.
Когато той свърши, аз се обърнах и си тръгнах. Както вече казах, бях почти готова за този обрат, бях подготвена за мига, в който Томи ще пожелае да се откаже от помощта ми. Но онова, от което действително изпитах болка — след всички онези малки жегвания, след като ме бе оставил да го чакам на „Площада“ и други такива случаи, — бяха последните му думи, с които той за кой ли път ме разграничи и този път не просто от себе си и от останалите донори въобще, а от себе си и от Рут.