— Да, спомням си — засмя се Рут. — Жирафите бяха красиви. Обикновено си купувах по един на всеки Панаир.
Водехме този разговор в една приятна лятна вечер, седнали на балкона на болничната й стая. Бяха изминали няколко месеца от първата й операция и сега, когато най-тежкото бе зад гърба й, планирах вечерните си посещения така, че да можем да си поседим половин — един час и да се любуваме на слънцето, залязващо зад покривите. Над тях стърчаха безброй антени и сателитни чинии, а понякога далеч на хоризонта проблясваше ивицата на морето. Носех минерална вода и бисквити и двете седяхме и разговаряхме за всичко, което ни хрумне. Центърът, в който лежеше Рут, бе един от любимите ми и нямах нищо против и аз да поостана в него за известно време. Стаите не бяха големи, но затова пък разполагаха с всичко необходимо и бяха доста уютни. Повърхностите в тях — стените, подовете — бяха облицовани с лъскави бели плочки, поддържани от персонала в такъв блясък, че като влезеш вътре имаш усещането, че си попаднал в огледална стая. Разбира се, не можеше да видиш отражението си в тях, но бе напълно възможно да си го представиш. Вдигнеш ръка или донорът сяда на леглото си — и ти тутакси усещаш бледото като призрак движение в плочките около себе си. При това в стаята на Рут имаше огромни плъзгащи се прозорци и тя спокойно можеше да си лежи и да гледа навън. Дори нямаше нужда да повдига глава от възглавницата си, за да наблюдава голяма част от небето, а когато времето беше хубаво, можеше на воля да диша чист въздух, седнала на балкона. Харесваше ми да седя с нея, харесваха ми нашите недотам свързани разговори — за Хейлшам, за Фермата и за всичко, което ни дойде наум.
— Искам да кажа — продължих аз, — че на възрастта, на която бяхме тогава, единайсетгодишни хлапета, стиховете ни не ни интересуваха чак толкова много. Помниш ли Кристи? Славеше се като поетеса и всички я уважаваха. Дори ти, Рут, не си позволяваше да й говориш отвисоко. Защото всички я смятахме за много веща в тази област. При това не ценяхме поезията и изобщо не разбирахме от стихове. Малко е странно.
Ала Рут не ме разбра, а може би не искаше да ме разбере. Възможно е да е била настроена да ни вижда по-различни, а не такива, каквито бяхме в действителност. Вероятно бе усетила накъде може да ни отведе този разговор и бе решила да не поема в тази посока. Така или иначе, тя дълбоко въздъхна и каза:
— Да, всички харесвахме стиховете на Кристи. Интересно, какво бихме казали за тях сега. С удоволствие бих ги прочела отново заедно с теб, за да сравним впечатленията си.
После се засмя.
— И досега пазя стиховете на Питър Б. Вярно е, че те са от по-късните години — бяхме в четвърти горен курс. Вероятно са ми харесвали, иначе защо ще ги купя? Чиста истерия и глупост. Твърде сериозно е гледал на себе си. Но Кристи е съвсем различно нещо, помня, че наистина пишеше много добре. Колко странно! По-късно тя захвърли поезията и се зае с живопис, ала не беше толкова добра.
Но бих искала да се върна към Томи. Мисля, че мнението, изказано от Рут в спалнята след последния звънец — за това, как Томи сам си е виновен за неприятностите си, по онова време съвпадаше с това на мнозинството в Хейлшам. Ала чак когато свърши и аз, лежаща в тъмнината, се замислих над думите й, се сетих, че подобни разсъждения за него като за момче, което не си дава много труд в училище, съществуваха още в началния курс. И когато разбрах, че Томи е бил подложен на същите изпитания години наред, а не някакви си седмици и месеци, в душата си усетих хлад.
Не беше минало много време, откакто двамата с него бяхме разговаряли за това и разказът на Томи за началото на неговите неприятности потвърдиха мислите, до които достигнах през онази вечер. Той сподели, че всичко е започнало в часа по изобразително изкуство при госпожица Джералдин. Томи твърдеше, че дотогава много обичал живописта. Но в онзи час Томи нарисувал един акварел, на който изобразил слон сред високи треви — всичко започнало от тази рисунка. Той твърдеше, че е искал да се пошегува. Подробно го разпитах за този епизод и според мен случилото се е съвсем в реда на нещата за възрастта, на която е бил тогава: правиш нещо, без да знаеш защо, просто го правиш и толкова. Правиш го, защото искаш да разсмееш околните, да ги подразниш, да привлечеш вниманието им към собствената си личност. А когато трябва да обясниш постъпката си, не можеш, тя дори ти се струва напълно безсмислена. Случвало се е на всеки. Томи не го разказа по този начин, но аз съм сигурна, че е станало точно така.
В общи линии, той нарисувал слона съвсем по детински. Цялата работа му отнела не повече от двайсет минути и акварелът наистина предизвикал смях, макар и не по начина, по който очаквал. Независимо от всичко, постъпката му едва ли щяла да има някакви последствия, ако не била станала в часа на госпожица Джералдин.