В това откривам зла ирония на съдбата, защото нима не е вярно, че госпожица Джералдин бе любимата настойничка на всички деца на възрастта на Томи? Кротка, спокойна, винаги готова да те утеши, ако е нужно, дори ако си сторил нещо не съвсем както трябва или ако някой друг настойник ти се е скарал. Когато се налагаше самата тя да се скара на свой възпитаник, после дни наред му отделяше специално внимание, сякаш му бе задължена с нещо. Но на Томи не му провървяло, че в онзи ден часът по изкуство се е водил от нея, а не, да речем, от господин Робърт или от госпожица Емили, нашата главна настойница, които често вземаха тези часове. Ако беше някой от тях, щеше да му направи забележка, Томи щеше да се усмихне и най-лошото, което биха помислили останалите за него, щеше да е, че се е пошегувал неудачно. Те дори щяха да решат, че е голям шегаджия. Ала госпожица Джералдин си е госпожица Джералдин. Реагира по свой собствен начин: докато гледала акварела, тя се стараела по всякакъв начин да изрази участие и разбиране. И тъй като вероятно се е страхувала, че съучениците му могат да му се присмеят, тя попресилила нещата и, открила в рисунката нещо достойно за похвала, го показала на целия клас. Което породило недоброжелателството на учениците.
— Излязохме от класната стая — спомняше си Томи — и тогава за първи път дочух подобни приказки. Не им пукаше, че ги чувам какво говорят за мен.
Струва ми се, че още преди случката с акварела у Томи се е появило усещането, че няма да се справи, че рисунките му са прекалено незрели и детски за възрастта му в сравнение с тези на връстниците му и той се е стараел, както може, да прикрие неумението си, като нарочно е рисувал картините си, както би ги нарисувало малко дете. Но след случката с нарисувания слон това е станало ясно на всички и те с нетърпение са очаквали да видят какво ще изобрази следващия път. Съдейки по всичко, той не се е предал изведнъж, но за каквото и да се заловеше впоследствие, неминуемо предизвикваше насмешките и издевателствата на съучениците си. Колкото повече се стараеше, толкова по-гръмко му се присмиваха. Така че скоро Томи се върна към предишния начин на самозащита — нарочно започна да рисува детински картинки, с което искаше да покаже, че плюе на всички. Проблемът се задълбочи.
Отначало му се присмиваха само на картините, но и това му бе напълно достатъчно, защото в долния курс часовете по рисуване бяха много. После стана още по-лошо.
Не го включваха в игрите, в столовата момчетата не искаха да сядат на една маса с него, преструваха се, че не чуват, когато вечер ги заговореше в спалнята. В началото това ставаше от време на време. Случвало се е цял месец да го оставят на мира и той да реши, че всичко вече е зад гърба му, ала после или той, или някой от враговете му — например Артър Х. — правеше нещо, което даваше нов тласък на издевателствата.
Не мога точно да определя времето, когато той започна да изпада в силна ярост. Помня, че Томи винаги, дори в предучилищната си възраст, се отличаваше с буйния си нрав, но пък той сподели с мен, че се разгневявал само когато сериозно го наранят. Така или иначе, с изблиците си той настройваше всички против себе си, провокираше ги и по времето, за което разказвам — през лятото, когато бяхме на тринайсет и тъкмо бяхме завършили втория горен курс, — издевателствата достигнаха своя апогей.
После внезапно престанаха — разбира се, не за един ден, но доста бързо. Както вече сте разбрали, аз внимателно наблюдавах случващото се, така че забелязах промяната по-рано от останалите. Настъпи период — продължил месец, дори повече, — през който продължаваха редовно да дразнят Томи, ала той не се гневеше както преди. Понякога забелязвах, че той — аха! — и ще избухне, но така или иначе, успяваше да се сдържи; друг път мълчаливо свиваше рамене или се правеше, че нищо не забелязва. В началото тези му реакции обезкуражаваха момчетата и те едва ли не се обиждаха, сякаш ги е подвел. После малко по малко им втръсна и издевателствата изгубиха злобата си. Накрая забелязах, че вече повече от седмица нищо не се бе случило.
Само по себе си това още не означаваше кой знае какво, но аз виждах и други промени. Малки, като например това: той прекосява двора в компанията на Александър Дж. и Питър Н., и тримата заедно вървят към игрището и непринудено разговарят. Тонът, с който произнасяха името му, се промени — не много, но все пак… В края на голямата промяна нашата компания седеше на тревата до Южното игрище, където момчетата играеха футбол, както обикновено. Докато разговарях с момичетата, аз наблюдавах Томи, който бе в центъра на играта. По едно време някой го спъна и той падна, но тутакси стана, взе топката и я постави така, че когато я ритне, да премине през наказателното поле. Играчите, които се готвеха за удара, се зазяпаха и в този миг Артър Х., едно от момчетата, които най-много го измъчваха (той стоеше на няколко крачки зад него), започна да го имитира как стои до топката с ръце на кръста. Внимателно наблюдавах случващото се и забелязах, че като че ли никой не подкрепи Артър. Сигурно всички го виждаха, тъй като бяха съсредоточили поглед върху Томи, който всеки миг щеше да запрати топката през наказателната линия, а Артър беше точно зад гърба му, ала никой не прояви интерес към номерата му. Томи запокити топката в центъра на игрището, играта продължи, а Артър не се опита да повтори шегата си.