Това ме зарадва, но ме и заинтригува: меко казано, Томи все още не се бе проявил в областта на „творчеството“. Видях, че прекратяването на гневните изблици от негова страна много му е помогнало, ала все не ми се удаваше да открия първопричината за подобряването на отношението към него. Нещо в самия Томи се бе променило — държеше се по различен начин, когато разговаряше с някого, гледаше го в очите по своя прям и добронамерен начин. А това на свой ред бе променило отношението на околните към него. Но как е станало всичко — нямах никаква представа.
Заинтригувах се и реших да го поразпитам и ако ми се удаде случай, да поговоря с него на четири очи. И случаят скоро ми се предостави: чаках на опашката за закуска и пред себе си зърнах няколко човека. Колкото и да е странно, най-доброто място за разговор на четири очи в Хейлшам беше на опашката в столовата. Това отчасти се дължеше на акустиката в големия салон: сред общата врява, която се блъскаше във високия таван и ехтеше в огромното пространство, за да си кажем нещо, трябваше да застанем много близо един до друг и да шепнем, а ако и съседите ни са заети със собствения си разговор, имаше голяма вероятност никой да не подслуша думите ти. Така или иначе, нямаше много варианти. „Тихите“ местенца много често ни подвеждаха: все се оказваше, че някой е минал наблизо и е подочул нещичко. А ако поведението ти дава повод да се мисли, че търсиш място за конфиденциален разговор, за броени минути този факт ставаше известен на всички и тогава — не разчитай на уединение!
Така че, когато зърнах Томи, аз му махнах с ръка. Правилата забраняваха да се пререждаме на опашката, но да минем по-назад — моля, заповядайте. Той се приближи с доволна усмивка и известно време ние чакахме реда си мълчешком, без да си казваме нищо особено — не защото чувствахме неловкост, а защото чакахме да спадне интересът, който Томи бе възбудил със своето преместване отзад. После аз се обадих:
— Напоследък си по-весел. Изглежда нещата при теб вървят добре.
— Всичко забелязваш, Кат — отвърна той без следа от ирония. — Да, всичко върви нормално. Всичко е наред.
— Какво е станало? Да не би да си се обърнал към Господ?
— Към Господ ли? — Томи се обърка за миг, после се усмихна. — Аха, разбирам. Говориш за… намекваш, че вече не се ядосвам толкова.
— Да, но не само за това. Общо взето доста си се променил. Наблюдавам те. Затова питам.
Томи сви рамене.
— Сигурно съм пораснал. И аз, пък и останалите. Не ни е интересно да повтаряме все едни и същи неща. Втръсна ни.
Мълчаливо го гледах, докато накрая той се усмихна и каза:
— Интересно момиче си ти, Кат. Ако искаш да знаеш, случи се нещо. Ако искаш, мога да ти разкажа.
— Слушам те, казвай.
— Добре, но нека си остане между нас двамата, нали? Преди два месеца имах разговор с госпожица Люси. След това се почувствах много по-добре. Трудно е за обяснение. Тя ми каза това-онова и ми стана по-добре.
— Какво ти каза?
— Ами… може да ти се стори странно. Отначало и на мен ми се стори странно. Каза ми, че ако не искам да се занимавам с творчество и не ме тегли към творческа работа, няма нищо лошо. Било напълно нормално, така ми каза.
— Наистина ли?
Томи кимна с глава, но аз се обърнах на другата страна.
— Не ставай глупак, Томи. Не съм от онези, на които можеш да говориш каквото ти хрумне.
Наистина се разсърдих: нима не съм заслужила доверието му, а той така да ме лъже! — ето какво си помислих. Видях една позната отзад на опашката и отидох при нея, като оставих Томи сам. Разбирах, че е обезкуражен и потиснат, но след месеците, в които преживявах заедно с него, аз се чувствах предадена и ми беше все едно какво изпитва той. През цялото време, докато се придвижвахме напред, разговарях колкото е възможно по-непринудено с приятелката си (като че ли беше Матилда) и се стараех да не поглеждам към него.