Обикновено имунната система се мобилизира само като отговор на външна заплаха или нараняване и действа с цел да унищожи нашествениците и да разчисти щетите. Веднъж щом тази работа е свършена, системата бързо се успокоява. Ако е постоянно активирана обаче, могъщите оръжия на имунната система може да се насочат срещу организма и да се стигне до хронично възпаление. Този увреждащ процес възниква по особено драматичен начин с автоимунните заболявания като болестта на Крон, ревматоидния артрит, кожната туберкулоза и множествената склероза.
При затлъстяване активирането на имунната система от претоварени мастни клетки води до ескалиращ цикъл от възпаления и наранявания с потенциално опасни последствия (вижте по-долу схемата на инсулинова резистентност, хронично възпаление и системни заболявания). Ситуацията е подобна на онази с подложения на свръхналягане резервоар: рано или късно тръбите ще се спукат, в хижата ще се появи теч и собственикът ѝ ще бъде изложен на пряка опасност. По сходен начин възпалената мастна тъкан бълва токсична смесица от химикали в кръвоносната система и разпространява зарази из цялото тяло. Хроничното възпаление на вътрешната обвивка на кръвоносните съдове причинява стесняване на артериите, наричано атеросклероза, което води до предразположение към инфаркт или инсулт. Хроничното възпаление в черния дроб може да доведе до хепатит и цироза; в мускулите – до загуба на мускулна маса; в белите дробове – до астма; в мозъка – до допълнителни метаболитни разстройства и възможни невродегенеративни състояния като алцхаймер (наричан от някои диабет тип 3).
Инсулинова резистентност, диабет тип 2 и други
здравословни проблеми
На този етап, след много години непреклонно покачване, телесното тегло може да се окаже в застой, след като хроничното възпаление предизвиква инсулинова резистентност и подрива способността на мастните клетки да поемат и складират повече калории. Инсулиновата резистентност е сложна концепция, но за да схванете основната идея, мислете за инсулина като за ключ, който пасва идеално в ключалка (рецепторите за инсулин), намираща се на повърхността на клетките по цялото тяло. Обикновено той лесно отключва рецептора и отваря клетъчните врати, които допускат вътре глюкозата. Инсулинът също така стимулира процесите в клетките, свързани с растежа, отчасти чрез настройка на активността на много различни гени. При инсулинова резистентност ключалката ръждясва и кара нивата на това вещество в кръвта да се повишават в опит да принудят клетъчната врата да се отвори. Инсулиновата резистентност обаче не настъпва по последователен начин в цялото тяло, така че някой орган може да получава прекалено малко инсулинова стимулация (защото ключалката е особено ръждясала), докато друг може да получава прекалено много (защото ключалката остава относително чиста от ръжда) – дисбаланс, който допринася за медицинските последствия от затлъстяването.
Във всеки случай този застой в теглото, причинен от инсулиновата резистентност, не е благословия, както може да изглежда. Хроничното възпаление също така блокира поемането и освобождаването на калории от мастните клетки, с което прави глада и преяждането непрестанни. Но в тази ситуация погълнатите излишни калории вече няма къде да отидат, така че се трупат на необичайни мести като черния дроб и мускулите. Тези анормални мастни депа, наричани ектопични мазнини, утежняват инсулиновата резистентност и отварят път за развитието на диабет.
Ако панкреасът се умори и не може да произвежда достатъчно инсулин, за да компенсира инсулиновата резистентност, се развива диабет тип 2. Когато това се случи, за организма става невъзможно да се справя с въглехидратите и нивото на кръвната захар се повишава над нормалното (равно или по-високо от 126 милиграма на децилитър или 200 милиграма на децилитър 2 часа след консумиране на глюкоза). Хронично високото ниво на кръвната захар заедно с други метаболитни разстройства при диабета поставя органите под допълнителен стрес и сериозно повишава риска от инфаркт, бъбречна недостатъчност, слепота, ампутация на крайниците и други усложнения.
По ирония стандартното третиране на диабет от 70-те години насам става с диета с ниско съдържание на мазнини и много въглехидрати – същата диета, допринесла за появата на проблема поначало! Не бихме дали съдържащата се в млякото лактоза на някой с непоносимост към лактоза. Каква е логиката да се дават толкова много въглехидрати на някой, който по дефиниция има непоносимост към въглехидратите?