След около година на подобно шизофренично съществуване – запленен от биологията в лабораторията и обезкуражен по повод поведенческите промени сред пациентите ми в клиниката – започнах да размишлявам над липсата на връзка. Защо учените разсъждаваха по един начин за затлъстяването, а практикуващите лекари – по друг? Защо, когато работехме с пациенти, пренебрегвахме десетилетията проучвания на биологични детерминанти на телесното тегло? И защо прилагахме подход към свалянето на килограми, базиран на модела „приети калории, изразходвани калории“, който не се е променил от края на деветнайсети век, когато пускането на кръв още е било на мода?
Отдадох се на активно изучаване на литературата – от популярни автори на книги за диети като Бари Сиърс („Зоната“) и Робърт Аткинс („Новата революционна диета на доктор Аткинс“) до Джордж Кейхил, Джийн Майър и други бележити учени в областта на храненето от двайсети век. Прекарах стотици часове в преглеждане на овехтели томове в Харвардската медицинска библиотека, като откривах провокативни, но пренебрегвани теории за диети и телесно тегло. И започнах да осъзнавам колко малко доказателства съществуват, които да подкрепят стандартното третиране на затлъстяването.
Скоро цялата ми перспектива се промени. Започнах да гледам на храната като на нещо много повече от система за доставка на калории и хранителни вещества. Макар бутилка кока-кола и шепа ядки да имат еднакъв брой калории, със сигурност нямат еднакъв ефект върху метаболизма. След всяко хранене хормоните, химическите реакции и дори активността на гените в тялото се променят по коренно различни начини, всичките съобразно изяденото.
Именно тези биологични ефекти на храната, като оставим настрани калорийното съдържание, определят дали се чувстваме постоянно гладни, или заситени, дали кипим от енергия, или изпитваме недостиг от нея, дали пълнеем, или сваляме телесна маса, дали животът ни е белязан от хронично заболяване, или протича в добро здраве. Вместо да броя калории, започнах да възприемам диетата по напълно различен начин – в зависимост от това как храната влияе на организма ни и в крайна сметка на мастните ни клетки.
ЛИЧНИЯТ МИ ОПИТ
По онова време бях в трийсетте си години и като много други американци след гимназията бях добавял към теглото си по половин или един килограм годишно. През по-голямата част от живота си бях стегнат и слаб и се хранех относително добре, или поне според общоприетите стандарти: без прекалено много мазнини, обилно количество пълнозърнени продукти, няколко порции зеленчуци и плодове на ден и относително малко количество захар. Но след няколко години стабилно покачване на килограмите бях на път да премина в групата на хора с наднормено тегло или индекс на телесната маса 251.
При първото ми клинично изследване експериментирах върху себе си, ръководен от бързо еволюиращото ми схващане за храненето. Удвоих приема на мазнини благодарение на щедри порции ядки и масла от ядки, пълномаслени млечни продукти, авокадо и тъмен шоколад и консумирах зеленчуците плувнали в зехтин. Увеличих количеството протеини само една идея и намалих продуктите, съдържащи скорбяла, в това число хляб, зърнени закуски, паста и тестени изделия. Въведох и други промени, никоя от които не е трудна за прилагане, но без опити за ограничаване на калориите, пълно елиминиране на въглехидратите или лишаването ми от нещо под каквато и да било форма.
В рамките на седмица се почувствах изумително по-енергичен и по-жизнен и изпитах стабилно усещане за добра физическа форма, което траеше през целия ден – все едно някакъв неизвестен преди, но важен бутон на метаболизма най-накрая е бил натиснат. Четири месеца по-късно бях свалил девет килограма и имах нужда от нов гардероб, включващ два номера по-малки панталони. И най-забележителното – всичко това се беше случило без никакво гладуване или неудържима потребност от въглехидрати. Преди в средата на следобеда вече бях силно изгладнял и обикновено към четири часа прекъсвах работата си в лабораторията, за да излапам пълна с въглехидрати ванилова кифличка от близката пекарна. Но с новата диета се чувствах сит часове, след като съм ял. За пръв път в живота си напълно изгубих интерес към хляба, който преди придружаваше всяка моя закуска, обяд и вечеря. А щом станеше време за хранене, изпитвах приятен и стимулиращ интерес към храната, който беше напълно различен от чувството за силно изгладняване и отчаяна нужда от калории.
Успешният резултат от този личен експеримент в съчетание с нови прозрения на тема хранене възобнови ентусиазма ми да се грижа за пациенти с вълнуващата перспектива, че това е нещо, което може да проработи в клиниката. В рамките на следващите няколко години се прехвърлих от животинската лаборатория към клинични проучвания. Превърнах в своя мисия изследването на алтернативни диети при научно контролирани условия и продължавам да го правя и до днес.