Не си е заслужавало и издирването на тролове в зимните им леговища, за разлика от мечките, тъй като подбирали толкова непристъпни бърлоги за хибернацията си, че най-често дори самото дебнене на пролуките за дишане се оказвало съвършено безсмислено. Може би и не си е струвало труда да бъдат преследвани с нагласата, че биха се конкурирали кой знае колко с хората за дивечовите пасища: зиме по полята от тях нямало и помен, пък и лятно време се вълнували повече от леминги, отколкото от лосове. Да, някоя и друга година за главите им се плащали пари, понеже ас- лаките в Лапландия заревали, че лакомците и сталове- те беснеели сред стадата им както бирниците - никога дотогава, после обаче се намесили природозащит- ниците и застъпниците за правата на дивите животни.
Гмуркам се още по-надьлбоко в сведенията: някои ханзейски търговци познавали термина „Spukenfell“ или „призракова кожа“ - рядка и скъпа материя, ми- тична до степента на мумифицираните морски сирени и роговете от еднорози. През първите години на XX век в Русия успели да уловят някой и друг трол с капани, а достигналите оптимални размери мъжкари бивали одирани, говори се, че сгъстената за зимата коприненочерна призракова кожа била внушителна гледка. Някакъв си член на политбюро имал такава пред камината в гостната на своята дача - с главата, оставена на мястото ѝ. Отвратен съм.
Препрочитам Коковото описание на трола. Всъщност не е чак толкова фрапиращо погрешно, като изключим размерите; да, кафявият кожух действително е катраненочерен, на ушите няма и помен от снопчета, а тази „смешна топчеста опашчица“ - леле, каква степен на унижение - представлява свистяща като камшик, коронована с пискюл змия, трепкаща антена на настроенията. Обемистият нос, хмм, може би на по- късен етап, когато лицето се поизточи в муцуна; пък и устата не е неестествено голяма, а „разтягайки се в радостта усмивка“, наистина оголва перленобели редици зъби, ала в цялата си прелест, те са остри и нащърбени като острието на трион, с кучешки зъби като турски кинжали. Ръцете - предните лапи - и краката действително са големи на фона на цялото тяло, леко наподобяват лапите на рис. И макар кожухчето му от време на време да добива опърпан вид, от темето не расте коса, а обилна черна грива, сякаш в гората живее същият онзи фризьор, сътворил имиджа на Тина Търнър.
Прелиствам „Песи и Илюзия“ по-напред. Животните и растенията се скъсват от приказки, следва описанието на сладко малко момиченце с големи сини очи, чудно ясни, с бяла къдрава коса - като облаче в слънчев ден. Феичка.
Тролът и феичката се представят - това са Песи и Илюзия - не е особено трудно да се досетиш, предвид заглавието на книгата; единият е песимист, другият - илюзионист - колко остроумно. И тъй като техните названия са умалителни с оглед на дребничкия им ръст, Илюзия заявява, че двамата са другари по съдба...
Затварям книжката. Мислите бушуват в главата ми.
А какъв ми е на мен?
Питомец, нещо като гълъб със счупено крилце? Или пък екзотичен домашен любимец? А може би временен гост, вярно, чешит, но съвършено обаятелен, който все някой ден, когато му дойде времето, просто ще си отиде?
Или какво?
Питам се, без да си дам отговор.
Протягам се и грабвам следващата книга.
БРУС ЧАТУИН:
НЕВИДИМИТЕ ПЪТЕКИ,
ПРЕВ. ЛЕНАТАМИНЕН, 1987
Прадедите на хората били „универсални жители“, жилави и изобретателни същества, по всяка вероятност съумели да изклинчат от не един тесен капан при всяка превратност в обособяването им като вид. Вследствие на това, ако у човекоподобните екземпляри бъде установено значително изменение в конструкцията, то безспорно се обяснява с някакъв стихиен външен натиск.
След края на миоцена на практика са се случили само два подобни значими „скока напред“, като промеждутъкът им наброява около четири милиона години: първият е свързан с австралопитека, а вторият - с човека: