Сега обаче изотдолу долита звук, извръщам се, а сърцето ми мигом затрептява — не знам дали е страх или напразна надежда. Онази дружелюбна жена, дето говори бързо и живее срещу нас, се качва по стълбите, макар да не е от този етаж. Бих се събрала само в единия ѝ крачол. Веднъж Пенти я повика да отвори вратата, понеже си бе загубил палтото заедно с ключовете в джоба му. Жената вечно ходи с един и същ гащеризон, обшит със заоблени парчета плат, и големи, поклащащи се обеци. Пита ме каква работа имам при Микаел, накривила усмихната глава, сякаш ѝ се ще да си придаде истински дружелюбен вид, макар същевременно въпросът ѝ да звучи леко сърдито.
Микаел е пъхнал в процепа за писма доста скъпо испаноезично списание с цветни снимки. За щастие, Пенти не е бил у дома, когато го е донесъл. Към корицата Микаел е прикачил с кламер картичка, на която е написал на английски и смехотворен испански „благодаря за помощта“ заедно с името си. Микаел, не Мигел. Сигурно си е помислил, че говоря испански добре, ала успявам да разчета едва някоя и друга дума. Вече не се намират кой знае колко филипинци, които да владеят испански. Всъщност не умея да чета особено гладко и на английски. Картинките в списанието обаче са красиви и лъскави.
Разбира се, не споделям всичко това, само ѝ показвам консервата котешка храна и вратата. Не може да мине през процепа за писма, твърде обемиста е. Около нея увих хартия, на която написах на английски „За котката ти, благодаря за списанието, Паломита“, пристягайки я с ластик. Жената се навежда като карирана планина. Заговаря на съвършено бавен фински, внимателно криви уста на всяка дума. Разбирам я да казва, че се налага да дойда друг път, освен ако не предпочитам тя да предаде пакета. Протяга ръка със стегнати пръстени. Клатя глава, не желая да го давам. Дълго ми отне да събера парите за консервата.
Списанието скътах в коша за пране. Пенти никога не го докосва.
Жената си тръгва с великодушно смигване. Бързам към апартамента. Налага се да скрия и котешката храна в очакване на нова възможност.
АНГЕЛА
И аз не знам какво разчитах да открия в библиотеката. Справочник с красива, лъскава корица и заглавие Изхранване на диви зверове в домашни условия? Само щях да прегледам азбучния показалец: росомаха, пор, рис, мечка, бялка, о, виж ти, трол. После просто щях да напазарувам от халите.
Връщам се на компютъра в библиотеката, за да проверя дали не съм пропуснал някоя книга. Една от препратките е особена: детският музикален отдел? Въздишам и тършувам за по-ясни сведения. Ето ги и тях - песничка и текст.
Само при вида на откъса той зазвучава в ума ми. Знам го наизуст, както и всеки друг, макар никога да не съм го слушал. Никога до този миг, когато оставям познатата мелодия и думите да мелят в мозъка ми като джубокс.
Би ли взел си тролче,
стига само да го хванеш?
В кошче да го сложиш,
вкъщи да го занесеш...
Сърцето ми бие щуро в такт с ужасяващия рефрен „тиу тау“, а откъсът припка напред.
Мама никому не дава
тролче у дома да вземе.
Сякаш можеш да си гледаш
там змийче или пък плъхче.
Tuy may muy may тилиталититан...
Музиката в главата ми секва внезапно. Хващам се, че размишлявам над змийче или пък плъхче, змийче или пък плъхче, змийче или пък плъхче... И в този израз, скрил нещо познато, нещо логически свързано, при това по точно определен начин... намирам решението.
СЕЛМА ЛАГЕРЛЬОФ:
СМЕНЕНОТО ДЕТЕ.
ИЗ СБОРНИКА „ТРОЛОВЕ И ХОРА“, 1915
- Не знам с какво да нахраня смененото дете - рече жената на мъжа си една сутрин. - Не иска това, дето му го слагам на масата.
- Нищо чудно - отвърна той. - Не си ли чувала, че тро- ловете не поглеждат друго, освен жаби и мишки?
- Та ти не можеш да очакваш от мен да изляза на гьола, че да му диря храна - каза жената.
- Не ще и дума да искам това от теб - отговори мъжът ѝ. - Най-добре, чини ми се, да го оставим да умре от глад.
АНГЕЛА
Отварям вратата на магазина. Звънчето издрънчава. Вратата се затваря.
Поздравявам продавачката. Посочвам едно. Тя ми задава въпроси, които не чувам добре, клатя глава, безразлично ми е, няма значение. Продавачката вдига вежди. Няма значение?