Мартес, спомням си и все още съм убеден, че не съм си внушавал.
ПАЛОМИТА
В кладенчето има награда.
Най-напред чувам стъпки и се надявам, надявам, надявам - толкова, че шията ме заболява от двете страни. Изкачва стъпалата в шпионката, малка кукла, която се разхожда по повърхността на очите ми. Нарамил е огромен сак. Приплъзвам се към банята като гущер. Консервата котешка храна е в коша с прането. Хъркането на Пенти се разнася през стената откъм спалнята, сякаш някой дращи по чувал с нащърбени нокти. Свалих телефона от стената и зарових мобилния под куп възглавници на дивана, за да не може нищо да го събуди. На третия път вече не можа да го вдигне и се уплаших да не би да се усети, че преднамерено се опитвам да го изтощя. Понякога го отнасям - разбира се, вината е моя, ако не му става - но сега, за щастие, само изръмжа и ми заповяда да му духам. Та така, помпах го до пълно изпразване, за да бъда сигурна, че ще спи като труп през следващите два часа.
Ръцете ми трябва да бъдат като перца, за да не щракне ключалката, когато затварям вратата. Безшумно хвърча по стълбите. Вратата тъкмо се кани да го погълне, когато прошепвам името му.
АНГЕЛА
- Микаел.
Чувам как някой ме вика с притаен дъх откъм стълбището зад мен и се извръщам изненадан. Съпругата на пощенския дистрибутор от долния етаж. Размахва някакъв цилиндричен предмет и се озовава при пролуката на вратата, още преди да съумея да реагирам. Съзнанието ми препуска за миг, но бързо се успокоявам. Светло е, Песи спи, освен това е толкова отслабнал, че ми се плаче. В някои от дните само сръбва по малко вода, макар да съм му купил песчанка или хам- стер, а искрата в очите му е угаснала. Вратата на гостната е затворена, затова пускам жената в антрето - естествено че не ѝ се стои на стълбището; направо се шмугва покрай мен.
Жената - Паломита, казва ми - обяснява нещо на развален английски, та минава известно време, преди да доловя някакъв смисъл в думите ѝ. Искала да ми благодари за списанието, което ѝ дадох, пък и тя имала подарък за мен, нещо за котката ми.
За котката ми? Точно.
Благодаря ѝ с усмивка, предизвикана по-скоро от окаяна веселост, отколкото радост от подаръка, а тя вдига покъртителен поглед към лицето ми и се вглежда в мен с големи кафяви очи на кошута. После внезапно се сепва, застива, а очите ѝ се разширяват повече от преди.
Откъм стълбището се чуват стъпки.
Ясно е, че вървят нагоре. Моето жилище е единственият апартамент на третия етаж, първоначалният съседски двустаен понастоящем съм превърнал в студио, та онзи, който и да е той, трябва да е поел тъкмо насам.
ПАЛОМИТА
Стъпките приближават като плесници. Бият ме по ушите и лицето през входната врата. Най-ужасният миг ще дойде, когато застанат зад вратата на Микаел. Болката изобщо не е толкова лоша, колкото очакването съвсем скоро да заболи.
Превръщам се в гущер, затърсил прибежище зад гърба на Микаел, после зад палтото му. Стъпките спират, а не се чува глас, това е още по-плашещо от самия него.
Не искам да дишам. Скоро звънецът ще забръмчи. Скоро Пенти ще заблъска по вратата с юмрук. Ще закрещи и ще заругае с думи, които имат остри ъгли, а главата му така ще почервенее, че ще стане синя. Иззад палтото краката ми отново ме подмятат. Другаде, този път към вратата, увисвам на бравата ѝ и потъвам в нова стая, която се разтваря като водопад от светлина.
АНГЕЛА
Кашлянето или почти глухото местене на пластмасова кофа ми подсказват, че старата от долния етаж чисти стълбището, но шумът от стъпките ѝ превръща Паломита в хиперактивен циклон; първо прави опит да се изниже зад гърба ми, после се скрива сред палтата в антрето, а накрая отчаяно се втурва към вратата на гостната, та „ей, ей, не ходи там —“ е единственото, което успявам да процедя, след като вече я е отворила, замръзвайки на прага със зяпнала уста.
ПАЛОМИТА
Тихо си е. Усещам собственото си дишане, сякаш вятър продухва главата ми. Сетне чувам как стъпките отново се раздвижват и заглъхват. Няма как да е бил Пенти. Той щеше да мине през вратата.
Микаел стои в антрето с консервата котешка храна в ръка. По изражението на лицето му личи, че съм направила нещо неуместно. Или пък той. Сега, когато знам, че няма начин да е бил Пенти, осъзнавам какво видях току-що. Пристъпвам към белия кожен диван, издул се от пода като бледа гъба с гладка повърхност. Котката наистина е огромна и катраненочерна. По-голяма е от повечето кучета. Не спи, очите ѝ са отворени, ушите шават, ала дори не повдига глава.