- Стига де. Това е превъзходно четиво.
Прелиства малко по-напред, след което умишлено снишава глас, драматизирайки разказа, като се накланя към мен и зашепва половинчато; после пак се поизправя и се залавя да тътне. Така ми пищи в ушите, че започвам да стена, донякъде на шега, притискам ушите си с ръце и дори това го забавлява.
„И тъй, нещастната девойка крещяла, мятала се и се дърпала в страданието си, ала напразно. Като виел злокобно, тролът я влачел още по-навътре в пещерата си, решил да я задържи завинаги при себе си в нощта на земните недра. Години ужасно дълги бледната девойка прекарвала нощите си в бури, дъжд и сковаващ мраз навръх планината, молела за опрощение на греховете си и никога жалба не се отронила от устните ѝ. Тъй отминавала тъмната нощ, ала с пукването на зората безмилостният трол я теглел обратно в пещерата си.“
Става ми смътно тревожно, но не заради Еке. Когато е искрен, без стените на преструвката, дима в Кафе Бонго и принудата да флиртува, той всъщност е по момчешки чаровен и въпреки това адски интелигентен, същевременно романтично наивен и о, по дяволите, какъв градски инстинкт за самосъхранение, какъв гъделичкащ цинизъм притежава само. Малко като онази невзрачница от американските филми, дето за танците на абитуриентския бал зарязва очилата и бреке- тите на нощното шкафче и после помита всички, които дотогава са я пренебрегвали.
- А какво ще кажеш за това?
Еке разлиства още по-напред, удря се по гърдите театрално, сетне започва да чертае широки дъги във въздуха.
„Младият мъж я погледнал любещо, взел я в обятията си, целунал я и само след миг обезкървената девица почувствала как чудният поток на кръвта бликнал във вените ѝ като сладък ручей, бузите ѝ грейнали като облаци по изгрев и радост озарила ясното ѝ чело. Ала и сега сприхавият трол се изкачил от дебрите на планината настръхнал от гняв, за да завлече девойката отново в бърлогата си...“
Грабвам книгата от Еке с мека решителност - със сигурност през цялото време е целял тъкмо това - притискам го към матрака, заслушан в тихите му стонове, докато го щипя по деликатните места. И си мисля за трола.
ЕКЕ
О, небесно създание.
Сред свистенето на крилете му, сред блясъка на неговия ореол, аз потъвам в матрака. В същия миг от мен се изтръгва вик.
Никога не съм бил толкова щастлив.
Както и никога не съм бил толкова смазващо сигурен, че онзи, който тъкмо мен е хванал тъй сластно, мисли за друг.
Пред очите ми блесва свалката на месеца, която срещнах в бара, този явно самопожертвователен прикрит тип, окичен с лавров венец. И когато Ангела ме притегля към себе си със стон, аз полагам нечовешки усилия да бъда Марти - за него ще бъда точно онзи, който той си пожелае, без значение кой.
АНГЕЛА
Песи ръмжи, издава тихи, гъргорещи гърлени звуци, танцувайки около мен някакъв яден малък балет, опашката му стърчи хоризонтално.
Ноздрите му се разширяват и трепкат. Правя опит да го докосна, ала отскача назад като пружина.
- Песи.
Гласът ми е приласкаващ и успокоителен, донякъде извиняващ се. Какво го мъчи? Та нали и преди съм излизал за толкова дълго време.
Ноздрите. Ноздрите трепкат, ушите му са пригладени към главата. Миризмата.
Миризмата на Еке по мен.
Миризмата на непознат мъжкар.
Още димящ от душа, сядам на дивана с ухание на боров сапун, а от сърцето из цялото ми същество се разлива сладостна топлина, когато Песи най-сетне идва да притисне тъмната си муцуна в ръката ми.
МАРТЕС
Три Гинеса ме гъделичкат чак до корените на косата, но след бара трябва да се върна и да изключа компютрите; поредното следобедно напиване, откарало до времето за затваряне на офиса. Но на кого ли му пука, като поне един път няма съвещания и не ме притиска никакъв срок.
Двамата с Вивиан теглихме чоп кой да излезе от бара, да изкачи етажите, да спре оставените компютри, а освен това и да се увери, че алармата против крадци е включена. Сега всичко е наред и се чудя дали да се върна в кръчмата, където Вивиан навярно продължава да сърба крушов сайдер, когато съзирам диска на масата. Дискът на Микаел, онзи с всички снимки за кампанията на Сталкер. Мушвам го в пощальонската си чанта. Нали трябва да му го върна.
СТАРИТЕ СТИХОВЕ НАФИНСКИЯ НАРОД,
1933. Vlclass="underline" 3, 1237. СУИСТАМО