- Пълните права за кампанията на Сталкер! - Микаел започва да повишава тон, а мен ме побиват тръпки, задето понякога съм бил в една стая с този перверзник.
- Научи се да четеш, преди да лепнеш името си отдолу. Там пишеше пълни права за употреба от нашата агенция.
- Крадец.
- Да не би онзи твой брат, природният фотограф, да е вдигнал олелия? Онзи русофил, дето успява да заснеме екстремно редки диви екземпляри в почти студийни условия.
Изчаквам четвърт секунда, преди да нанеса финалния удар.
- Или по-точно покойният ти брат.
АНГЕЛА
Говоря по телефона, докато търча през уличното движение по Самонкату и лъкатуша между лелки, по- влачили торбите си с покупки по тротоара. В паника, задъхан. Струва ми се невъзможно да чакам за автобус или такси. Представям си: Песи спи на дивана, откроява се върху бялата му повърхност като бездънна черна дупка към открития космос. А вестникът лежи на пода в антрето, зловещо светло петно в мрака, вестникът, в който има снимка...
Налага се обаче да спра, когато думите на Мартес по адрес на брат ми тупват в съзнанието ми. Той прави кратка пауза и сега гласът му си е старият мек и овладян баритон.
- Първоначално обяви брат си за автор на снимката. Случи се обаче така, че той е мъртъв от две години. Веднага проучих нещата... щом тази история започна да се заплита. Да не тръгнеш сега да се опъваш за правата? А искаш ли да разкажа в съдебната зала кой всъщност е снимал, кога и къде?
Гласът ми е просто шепот, когато го насилвам да излезе.
- Значи сега си мислиш, че можеш да развратничиш с тези снимки както си знаеш?
- Не си мисля - знам.
И думите му отново ме отвеждат до площад Пюникинтори и разяждащата ме тревога. Но от какво ли се страхувам? Сякаш Песи ще се събуди, ще вземе сутрешния вестник в дребните си, сръчни лапички и ще седне да го разлиства, а в малката му, валчеста главица ще се нароят куп мисли: леле, гледай само какви неща са станали пак по света, още ли не са постигнали консенсус в Индонезия... ще види новината и отново ще издивее до ужасяваща агресия?
Страх ме е точно от това. Че му изменям за пореден път.
- Ще се обадя на клиента ти.
В задънена улица съм, мога само да нижа заплахи без каквото и да било основание.
Проклетото самообладание на Мартес малко по малко започва да се пропуква.
- По дяволите, няма да тръгнеш да саботираш кампания, която вече сме планирали, продали и отчасти фактурирали. Целият имидж на хокейния клуб от дрехите до хартията за писма и стикерите за автомобили, не схващаш ли, мамка му. Нищо и никакво трикче.
- Никога ли не мислиш за друго, освен за пари?
- Никога ли не мислиш за друго, освен за това? Преди не съм осъзнавал каква е връзката между зверовете и педофилите.
Внезапно се нажежавам до ярко червено. Сякаш Мартес ме е фраснал с кокалчета през устата.
- Нищо подобно няма, мръсна твар. Съзнанието ти е толкова покварено, че...
Мартес ме прекъсва.
- Ако започнем да се надхващаме, аз ще печеля до безкрай. Защото знам какво си.
МАРТЕС
В корема ми кипи и клокочи пяната на червена омраза. Ако Микаел се свърже с клиента и започне да се препира, бай бай, сметчице. Бай бай, слава в очите на клиента. Бай бай, Върхови постижения на годината, Златен стандарт и EPICA.
Оставам изненадан, когато се разсмива, съвсем меко и съвсем мимоходом.
- Какво съм аз, Мартес? - пита Микаел, и макар дишането му все още да е разгорещено и запъхтяно, сега звучи сдържано и някак печално.
- Какво съм аз? И каква беше връзката ни? - гласът му е изненадващо спокоен.
- Между нас не е имало никаква връзка - казвам и сърцето ми започва да бие по-учестено, което ме кара да го възненавидя. - Никога.
Нямах време да се подготвя за подобен тон. На яростта и агресията му мога да отвърна, мога да струговам язвителни обиди като всеки друг професионалист от сферата на комуникациите; ала този мимолетен, опечален смях, придружен от меланхолия - не.
- Освен трудовите взаимоотношения - обажда се Микаел.
- Вече и с тях е приключено, що се отнася до мен.
- Спомняш ли си веднъж, след осем бири, при крайбрежния парапет на Тамеркоски?
- По дяволите, не се опитвай да ме въвлечеш в собствените си болни фантазии! - крещя в телефона и разбира се, точно в този миг Вивиан трябва да мине покрай отворената врата. Ритвам я, вратата се затръшва, а ударът отеква като изплющяване на камшик.
- За Бога. Искам да изясним тази работа веднъж завинаги - процеждам през зъби.