Пати споменава също така, че преди да се оженят, мъжът й имал проблеми с алкохола. След това започва да пие значително по-малко, задържа се на една работа и се справя добре със семейните си задължения. В процеса на разговора Пати признава на терапевта, че съпругът й никога не е посещавал сбирките на „Анонимни алкохолици”, нито някаква друга подобна организация. Вместо това, той не близвал алкохол в продължение на няколко месеца, след което не изтрезнявал по два-три дни. Когато се напиел, мъжът й се държал като побъркан, а през останалото време бил заядлив и зъл.
- Не зная какво стана с него. Това не е човекът, за когото се омъжих. Още повече ме плаши фактът, че не знам какво става с мен и коя всъщност съм аз. Трудно ми е да обясня какво точно не е наред. Аз самата не го разбирам. Всъщност няма някакъв значителен проблем, който да посоча и да кажа: „Ето къде е грешката.” Чувствам обаче, че губя себе си. Понякога си мисля, че полудявам. Какво става с мен?.
- Може би съпругът ви е алкохолик и проблемите ви се дължат на това фамилно заболяване - предполага консултантът.
- Как е възможно? - озадачена е Пати. - Съпругът ми не пие чак толкова често.
Консултантът започва да разпитва за миналото на Пати. Тя разказва с голяма обич за родителите си и двамата си по-големи братя. По думите й семейството, в което е отраснала, е било щастливо, сплотено и преуспяващо.
Терапевтът продължава с въпросите и Пати споменава, че баща й е посещавал сбирките на „Анонимни алкохолици”, когато е била малка.
- Татко спря да пие още докато бях в гимназията - казва тя. - Аз наистина го обичам и много се гордея с него. Обаче годините, когато все още пиеше, бяха доста влудяващи за цялото ни семейство.
Пати не само е омъжена за човек, който по всяка вероятност е алкохолик, но тя е и „възрастен, дете на алкохолик”, както сега наричат такива хора. Цялото й семейство е изпитало влиянието на алкохолизма като семейна болест. Баща й спира да пие, майка й започва да посещава „Ал-Анон”, животът на цялото семейство се подобрява. Пати обаче също е била засегната. Може би от нея се е очаквало да преодолее това влияние просто така - като по чудо, само защото баща й е спрял да пие?
Терапевтът предлага на Пати да прекратят консултациите и я съветва да се запише на курс за повишаване на самочувствието и самоувереността. Освен това, той й препоръчва да посещава сбирките на „Ал-Анон” или на организацията „Възрастни, деца на алкохолици”. Това са групи за самопомощ, основаващи се на Дванадесетте стъпки от програмата на „Анонимните алкохолици”.
Пати се вслушва в съветите на терапевта. Тя не открива някаква бързодействаща панацея, но след няколко месеца забелязва, че е започнала да взема решения с по-голяма лекота, да разбира и изразява чувствата си, да казва това, което наистина мисли, да се грижи за себе си и да не се чувства толкова виновна. Пати започва да проявява повече търпимост към собствената си личност и по-малко неприязън към всекидневните си задължения. Постепенно депресията й отминава. Тя вече плаче по-рядко и все по-често се усмихва. Енергията и желанието й за живот се възвръщат. Междувременно съпругът й започва да посещава сбирките на ,Анонимни алкохолици”, и то без Пати да настоява за това. Той престава да се държи толкова враждебно и бракът им започва да се подобрява. Основното тук е, че Пати установява контрол над собствения си живот и нещата потръгват.
Ако сега попитате Пати какъв е или какъв е бил нейният проблем, тя ще ви отговори: „Аз съм съзависима.”
Хората, потърсили помощ от различни организации за психично здраве, работещи в областта на зависимостите от химични вещества, не са единствените, които страдат от съзависимост. Рандъл е консултант по проблемите на химическите зависимости. Той се възстановява от алкохолизъм и в продължение на няколко години не близва алкохол, когато изведнъж се сблъсква със сериозни неприятности. Рандъл също е възрастен, дете на алкохолик - баща му и тримата му братя са алкохолици. Той е интелигентен и чувствителен човек и харесва работата си, но неприятностите му са свързани със свободното му време. Когато не е на работа, Рандъл непрекъснато се тревожи за другите и техните проблеми. Понякога се опитва да оправя кашите, забъркани от разни алкохолици, друг път им се ядосва заради бъркотиите, които той се чувства длъжен да оправя. Понякога пък се разстройва от това, че околните, които не е задължително да са алкохолици, се държат по определен начин. Рандъл непрекъснато поучава другите, чувства се виновен, разкайва се или пък смята, че хората го използват, но рядко успява да постигне истинска близост, с когото и да е от тях. Забавленията също не са неговата стихия.