Сьзависим е онзи, който е позволил да бъде повлиян от поведението на друг човек и е обсебен от идеята да контролира поведението на този човек.
Този друг човек може да бъде дете, възрастен, любовник, съпруг, брат, сестра, дядо, баба, родител, клиент или близък приятел. Той може да е алкохолик, наркоман, да има някакво психическо или физическо заболяване, да е нормален човек, когото от време на време обземат мрачни чувства, или да е някой от онези хора, за които стана въпрос по-горе.
Сърцевината на определението, обаче, както и на възстановителният процес, не е в другия човек, независимо от нашата убеденост, че именно той е в основата на всичко. Тя трябва да се търси в нас самите, в начина, по който сме позволили поведението на другите да ни влияе, и в начина, по който се опитваме да оказваме влияние върху тях - в онова обсебване, контролиране, натрапливо „помагане” и грижовност, в ниското самочувствие, стигащо до омраза към собствената личност, самоограничаването и постоянния гняв и вина, които изпитваме, в странната зависимост от странни хора, влечението към ексцентричността и толерирането й, центрирането върху другите, водещо до оттегляне от собствената личност, проблеми в общуването и в интимните взаимоотношения и до непрекъснато главоломно пътуване през петте стадия на реакцията на тъгата.
Заболяване ли е съзависимостта? Някои специалисти смятат, че не е. Според тях, това е нормална реакция спрямо абнормни личности.
Други пък твърдят, че съзависимостта е болест, при това хронична и прогресираща. Според тази концепция съзависимите желаят и се нуждаят от болни хора около себе си, за да се чувстват щастливи по един нездрав начин. Съпругата на алкохолика е трябвало да се омъжи именно за такъв човек и го е избрала тъкмо защото несъзнателно е смятала, че той е алкохолик. Нещо повече - тя се нуждае от неговото пиянство и побоищата му, за да се почувства удовлетворена.
Може би втората преценка е прекалено сурова. Аз смятам, че съзависимите просто имат нужда животът им да не бъде толкова труден. Другите хора са се отнасяли достатъчно жестоко към нас. Самите ние сме се отнасяли достатъчно жестоко към себе си. Страдали сме достатъчно, скъпи приятели. Били сме жертва на болести и на различни хора. Всеки от нас трябва да реши сам за себе си каква роля е изиграл в собствената си виктимизация (процес на превръщане в жертва).
Не знам дали съзависимостта е или не е болест. Аз не съм специалист. Но за да ви обясня в какво съм убедена, трябва да довърша кратката ретроспекция на съзависимостта, която започнах.
Макар първата група от движението „Ал-Анон” да се формира през четиридесетте години на XX век, аз съм убедена, че ако се върнем назад, до началото на времената и на човешките взаимоотношения, също ще открием следи от съзависимостта. Хората винаги са имали проблеми и другите винаги са изпитвали загриженост за приятелите и роднините, изпаднали в беда. Изглежда, че човекът е започнал да се бърка в проблемите на другите от самото възникване на междуличностните взаимоотношения.
Вероятно съзависимостта е преследвала човека през цялото му съществуване, чак до „тези наистина ужасни времена на двадесетия век”, както казва в предаването „60 минути” Морли Сейфър. Още с появата си хората са започнали да вършат всички онези неща, които наричаме „прояви на съзависимост”. Поболявали се от тревога по други хора. Опитвали да помагат по начини, които не вършат работа. Казвали „да”, когато им се е искало да кажат „не”. Опитвали се да накарат околните да мислят като тях. Проявяваш конформизъм, за да не наранят нечии чувства и така наранявали самите себе си. Страхували се да се доверят на чувствата си. Вярвали на лъжи и се чувствали измамени. Искало им се е да си върнат и да накажат другите. Изпадали в такава ярост, че изпитвали желание да убият някого. Борели се за правата, които околните не им признавали. Носели са власеница, тъй като смятали, че не заслужават коприна.
Разбира се, съзависимите извършвали и добри дела. По самата си същност те са човеколюбиви личности, загрижени и отговорни за съдбините на света. Както пише Томас Райт в статията си от книгата „Съзависимостта - една новопоявила се тема”: „Предполагам, че от историческа гледна точка съзависимите винаги са въставали срещу социалната несправедливост и са се борили за правата на потиснатите. Те имат желание да помогнат и вероятно често пъти са помагали. Според мен обаче те си отиват от света с мисълта, че не са направили достатъчно, отиват си с чувство за вина.