Отделянето означава „живот в настоящето” - съществуване тук и сега. Позволяваме на живота да следва естествения си ход, вместо да се опитваме да го пришпорваме и контролираме. Преставаме да съжаляваме за миналото и да се страхуваме от бъдещето. Възползваме се максимално от всеки нов ден.
Отделянето означава да приемем действителността, т.е. фактите. То изисква вяра - вяра в себе си, в Бога, в другите, вяра в естествения и предначертан ход на нещата в света. Вярваме в правилността и справедливостта на всеки миг. Отърсваме се от неприятностите и грижите и си позволяваме да се радваме на живота, въпреки нерешените проблеми. Вярваме, че всичко е наред, въпреки конфликтите. Вярваме, че Някой, който стои по-високо от нас, знае, предопределя и се грижи за съдбата ни. Съзнаваме, че този Някой може да направи много повече от нас самите за решаването на проблемите ни. Затова се опитваме да не Му се бъркаме и Му позволяваме да го направи. И в даден момент знаем, че всичко е наред, защото виждаме как и най-странните (и често пъти най-болезнени) неща се оказват полезни и се развиват по благоприятен за всички начин.
Джуди Холис посвещава една част от книгата си „Затлъстяването е семеен проблем” на съзависимостта. Там тя определя отделянето като „поддържане на здравословен неутралитет”.
Отделянето не означава, че вече не ни е грижа за някого. Смисълът му е в това, да се научим да обичаме, да се грижим и да се обвързваме, без да се побъркваме. Отделянето означава да престанем да създаваме хаос в ума си и около себе си. Когато спрем да се мятаме насам-натам, измъчвани от притеснения и тревоги, ние вече сме в състояние да вземаме правилни решения как да обичаме истински хората и как да решаваме проблемите си. Чувстваме се свободни да обичаме и да се грижим за околните по начин, който да е полезен за тях и да не наранява нас самите.
Преимуществата на отделянето са много: спокойствие; усещане за душевен мир; възможност да даваме и да получаваме любов по начин, който повишава самочувствието ни и ни изпълва с енергия; способност да откриваме истинските решения на проблемите си. Чувстваме се свободни да живеем собствения си живот, без да изпитваме вина заради това и без да смятаме, че сме отговорни пред другите. Понякога отделянето дори мотивира и позволява на хората около нас да започнат да решават собствените си проблеми. Ние преставаме да се тревожим за тях, те поемат щафетата и в крайна сметка започват да се грижат сами за себе си. Какъв велик план! Най-после всеки от нас започва да си гледа собствената работа.
В първата част на книгата описах какво представлява човек, затънал в блатото на обсебването и постоянните тревоги. Познавам много хора, които е трябвало (или са избрали) да живеят с такива сериозни проблеми, като например вечно пиян съпруг алкохолик, дете-инвалид или юноша, който твърдо е решил да разруши живота си, като взема наркотици и се забърква в различни престъпления. Тези хора се научаваха да живеят със своите проблеми и въпреки тях. Те скърбяха за нещата, които бяха загубили, след това обаче не се примиряваха и не се поддаваха на мъката и отчаянието, а намираха начин да заживеят в душевен мир, ентусиазъм и благодарност за хубавите неща в живота си. Те изпълняваха стриктно задълженията си. Даваха на другите, обичаха ги и им помагаха, но обичаха и даваха и на себе си. Тези хора ценяха високо собствената си личност. Те, разбира се, не постигнаха всички тези неща изведнъж, без усилия и проблеми, но упорито се стремяха към тях и в крайна сметка ги овладяха.