Започнете процеса на отделяне. Направете го с любов или гняв, но го направете. Знам, че е трудно, но постепенно ще ви става все по-лесно. Ако не можете напълно да освободите другия, поне „отпуснете хватката”. Успокойте се. Седнете удобно. Поемете дълбоко въздух. Сега вече вие сте в центъра на вниманието.
В Ъ П Р О С И И З А Д А Ч И
Съществува ли проблем или човек, за когото много се тревожите? Напишете нещо за този човек или проблем. Пишете дотогава, докато не усетите, че започвате да се отърсвате от него. След като сте написали всичко, което смятате за необходимо, съсредоточете вниманието си върху себе си. За какво си мислите? Какво чувствате?
Какви чувства предизвиква у вас идеята да се отделите от този човек или проблем? Какво би могло да се случи, ако го направите? Дали пък това не е неизбежно? Досегашното ви състояние на „привързаност” и тревогите, контролирането и обсебването, които го съпровождат, помогнаха ли ви досега?
Ако този човек или проблем отсъстваше от вашия живот, какво щяхте да правите и какво щеше да бъде по-различно? Какво щяхте да чувствате и как щяхте да се държите? Представете си, че живеете, чувствате се и се държите по този начин, въпреки нерешения си проблем. Представете си, че предоставяте този проблем или човек в ръцете на Бога. Вижте как той нежно и с любов поема тази личност или пък с охота приема проблема. Сега си представете, че вие сте в неговите ръце. В този момент всичко е наред. Нещата са заели своите правилни места. Всичко ще бъде наред. Нещата ще се подредят по-добре, отколкото сте си мислели.
ШЕСТА ГЛАВА
Не се оставяйте да ви носи течението
От бързане полза няма.
Девиз на програмата „Дванадесет стъпки”
Аз постоянно реагирам.
Един ден, докато си седях в кабинета, тази мисъл се загнезди дълбоко в съзнанието ми. Често бях слушала хората да обсъждат този проблем, но дотогава не си бях давала сметка колко често всъщност реагирам.
Реагирах на чувствата, поведението, проблемите и мислите на другите. Реагирах на техните евентуални чувства, мисли или действия. Реагирах на моите собствени чувства, мисли и проблеми. Силата ми изглежда бе в това да реагирам на кризисни ситуации - та аз възприемах почти всяка ситуация като кризисна. Често пъти реагирах прекалено силно. През по-голямата част от времето бях обзета от скрита паника (която граничеше с истерия). Понякога пък реагирах прекалено слабо. Когато се изправех пред някакъв сериозен проблем, обикновено прибягвах до помощта на отричането. Реагирах на почти всичко, което попаднеше в полето на вниманието ми и въобще около мен. Съществуването ми бе едно постоянно реагиране на живота, желанията, проблемите, грешките, успехите и личностните особености на другите.
Дори и ниското ми самочувствие, което мъкнех със себе си като вонящ чувал с боклук, е било реакция. Бях като марионетка със стърчащи от нея конци, която само чакаше и подканяше някой или нещо да започне да ги дърпа.
Повечето съзависими непрекъснато реагират. Реагират с гняв, вина, срам, омраза към себе си, притеснение, болка, опити да поемат контрола над ситуацията, с прояви на загриженост, депресия, отчаяние и ярост. Реагират със страх и тревога. Някои от нас реагират толкова интензивно, че просто е болезнено да бъдат сред другите и е истинско мъчение да попаднат в голяма група хора. Нормално е да реагираш и да отвръщаш по някакъв начин на заобикалящата те среда. Да реагираш е част от живота. Това е част от взаимодействието с другите и е неизбежно, ако си жив човек. Ние обаче прекалено много се разстройваме и объркваме. Нещо малко, нещо голямо - всъщност почти всичко е в състояние да ни извади от релси. А начинът, по който реагираме, често е в разрез със собствените ни интереси.
Може би вече сме усвоили определени модели на реагиране по един прибързан и неконтролируем начин, които ни причиняват болка. Самото усещане за спешност и неконтролируемост е достатъчно, за да ни причини болка. Намираме се в постоянно кризисно състояние - адреналинът ни се е покачил, мускулите са напрегнати и ние сме готови да реагираме на всякакви извънредни ситуации, за които обикновено се оказва, че не са извънредни. Някой прави нещо и ние се чувстваме длъжни да направим нещо в отговор. Някой върши нещо и ние се чувстваме длъжни да му отвърнем. Някой се чувства по някакъв начин, следователно и ние сме длъжни да се чувстваме по определен начин. ВКОПЧВАМЕ СЕ В ПЪРВОТО ЧУВСТВО, КОЕТО НИ СЕ ИЗПРЕЧИ НА ПЪТЯ, И СЛЕД ТОВА ИЗЦЯЛО МУ СЕ ОТДАВАМЕ. Замисляме се над първото нещо, което изникне в ума ни, и след това започваме да се самонавиваме. Казваме първото нещо, което ни дойде на езика, и след това често съжаляваме. Правим първото нещо, което ни хрумне, в повечето случаи без дори да го обмислим. Именно в това е проблемът - реагираме без да се замислим, без ясно да си дадем сметка какво е необходимо да направим и как бихме искали да постъпим в дадената ситуация. Всеки и всичко около нас е в състояние да контролира и да определя емоциите и поведението ни. Без да го съобщаваме направо, ние позволяваме на околните да ни казват какво да правим. Това означава, че сме загубили контрол и сме се оставили във властта на другите.