Но това никога не става. Години наред съпругът само чака Мария да се отдели от него за малко и започва да пие. Ако тя замине някъде за ден-два или например постъпи в болница, за да роди, ако той пътува извън града или по някаква друга причина за известно време не й е пред очите, мъжът се запива.
Щом обаче Мария се появи, съпругът й изведнъж престава да пие. Ето защо тя стига до извода, че ключът към решението на алкохолния проблем на мъжа й е нейното присъствие. Мария започва да мисли, че може да контролира пиенето му (и болката, която то причинява на всички) просто като си седи вкъщи и го наглежда. След като се превръща в негов надзирател, тя постепенно се затваря в себе си и за това спомагат срамът, объркването, тревожността и въобще всички онези травми, които съпътстват съзависимостта. Мария започва да отказва ангажиментите, свързани с пътуване далеч от дома. Престава да посещава събиранията в църквата, от които доскоро живо се с интересувала. Не след дълго е обзета от идеята, че всяко нейно излизане по-далеч от близкия магазин може да се окаже заплаха за крехкото равновесие, което е създала - или смята, че е създала. Въпреки нейната решителност и отчаяните усилия, които полага, съпругът й постоянно намира начини да се напива. Прави го тайно у дома, независимо, че тя е там, напива се и когато й се налага да отсъства за по-дълго време.
След един особено тежък запой той заявява, че причината за пиенето му е ужасното финансово състояние на семейството. (Той обаче забравя да спомене, че именно неговото пиянство е причината за това състояние.) Мъжът казва, че ще престане да пие, ако Мария започне каква работа, тъй като тогава няма да усеща това напрежение. Тя обмисля предложението и неохотно се съгласява. Мария не иска да ходи на работа, защото се притеснява да остави къщата без надзор, пък и не знае на кого да повери децата. Освен това не се чувства психически и емоционално подготвена да работи - а и защо трябва да изкарва пари, след като мъжът й се отнася толкова безотговорно със семейните финанси. В крайна сметка обаче решава, че си заслужава да опита. Готова е на всичко, за да накара този човек да спре да пие!
Не след дълго започва работа като секретарка в една адвокатска кантора. Справя се много добре - по-добре, отколкото е очаквала от себе си. Причината е в това, че съзависимите са добри работници. Те не се оплакват, работят повече, отколкото се изисква от тях, правят всичко, за което ги помолят, стремят се да угодят на всеки, опитват се да си вършат работата по най-добрия възможен начин - поне докато не се почувстват използвани и не се ядосат.
Постепенно Мария започва да се чувства по-добре. Общуването с хората й доставя удоволствие - оказва се, че тъкмо това й е липсвало до този момент. Тя изпитва задоволство и от факта, че сама изкарва парите си (въпреки че все още се възмущава от безотговорния начин, по който съпругът й се отнася към финансите на семейството). Работодателите й също я ценят изключително много. Те й поверяват все по-отговорна работа и дори възнамеряват да я повишат. Точно в този момент обаче Мария е обхваната от онова познато чувство на тревога - то винаги й подсказва, че съпругът й отново ще започне да пие.
Това чувство я залива на талази в продължение на няколко дни. Един ден обаче тревогата я удря с пълна сила. Усещането, от което ръцете се разтреперват, а стомахът сякаш се изпълва с олово, неумолимо я завладява, Мария започва да звъни на съпруга си по телефона. Той не е на работа - а би трябвало да е там. Работодателят му не знае къде би могъл да бъде. Тя продължава да звъни, но никой не знае къде е мъжът й. През целия ден Мария върти като обезумяла телефоните, гризе си нервно ноктите и се моли колегите й да не прозрат истинските й чувства през маската на безразличие, която си е надянала. Когато вечерта се прибира вкъщи, открива, че съпругът й не се е прибрал и не е взел децата от забавачницата, както са се разбрали сутринта. Нещата отново са излезли извън контрол. Той пак е започнал да пие. На другия ден тя напуска работа - тръгва си без никакво предупреждение. В десет часа сутринта Мария вече си е вкъщи и се е заела със задачата да пази мъжа си. След години тя заявява: