Съзависимите прекарват огромна част от живота си в спасяване на околните. Ние сякаш се опитваме да докажем на практика, че човек може да бъде по-щедър дори от Господа. Аз например бих могла да разпозная един съзависим още в първите пет минути от запознанството ни. Такъв човек или ще ми предложи помощ, за която не съм го молила, или ще продължава да си говори с мен, въпреки че това очевидно не му е особено приятно и би желал да прекратим разговора. Съзависимият слага началото на взаимоотношенията, като поема отговорност за мен, но не поема отговорност за самия себе си.
Често някои са толкова изтощени от огромния товар, който мъкнат на плещите си - пълната отговорност за всички хора на земята - че пропускат съжалението и загрижеността, които съпътстват акта на спасяване, и преминават направо към чувството на гняв. Ние постоянно сме ядосани - изпитваме гняв и възмущение към потенциалните жертви. Всеки, който е изпаднал в беда или има някакъв проблем, ни кара да се чувстваме така, сякаш сме длъжни да направим нещо или да изпитваме усещане за вина. След като го спасим обаче, ние не си правим труда да прикриваме враждебността си към него заради неприятното положение, в което ни е поставил. Често съм наблюдавала това явление при хората от „помагащите” професии. След като години наред са спасявали другите, след като са давали толкова много, без да получават почти нищо в замяна, те придобиват една враждебна нагласа към клиентите си. Понякога е възможно те да продължат да работят и въпреки всичко да „помагат” на хората. Според някои консултанти обаче такива хора обикновено напускат професията, чувствайки се напълно виктимизирани.
Поемането на чуждите грижи не помага на никого - то само създава проблеми. Когато полагаме грижи за околните и правим неща, които не искаме да правим, ние пренебрегваме собствените си нужди, желания и чувства, пренебрегваме самите себе си. Понякога сме толкова заети да се грижим за другите, че съвсем забравяме да живеем собствения си живот. Повечето съзависими се чувстват измъчени и прекалено ангажирани с чужди проблеми. Ние въобще не умеем да се наслаждаваме на собствените си занимания. Обикновено изглеждаме преизпълнени с чувство за отговорност, но всъщност не е така. Ние не умеем да поемаме най-важната отговорност в живота на всеки човек - отговорността за самия себе си.
Ние постоянно даваме повече, отколкото получаваме, след което се чувстваме използвани и пренебрегвани. Чудим се защо никой не забелязва нашите нужди, при положение, че ние дори предугаждаме нуждите на околните. И тъй като не успяваме да удовлетворим потребностите си, често изпадаме в тежки депресивни състояния. Въпреки всичко, съзависимите се чувстват най-сигурни, когато дават на другите. А когато някой ни даде нещо или когато по някакъв начин се погрижим за собствените си нужди, изпитваме вина и неудобство. Понякога затъваме в ролята на загрижени за другите до такава степен, че изпадаме в паника и се чувстваме отхвърлени, когато не можем да се погрижим или да спасим някого - т.е. когато някой не ни позволи да му „помогнем”.
Най-големият проблем при грижата за другите е, че се превръщаме в жертви и оставаме такива завинаги. Убедена съм, че повечето от саморазрушителните модели на поведение - злоупотребата с химични вещества, разстройствата на храненето, сексуалните разстройства, са резултат от това вживяване в ролята на жертва. Като жертви, ние привличаме своите мъчители. Смятаме, че имаме нужда от някого, който да се грижи за нас, тъй като се чувстваме безпомощни. В крайна сметка, някои от нас се оставят в ръцете на определен човек или институция, които да направят нещо за психичното, физическото, финансовото или емоционалното им състояние.
Може би се питате защо едни на пръв поглед разумни хора се захващат с цялото това „спасяване”? Причините са много. Повечето от нас не си дават сметка какво всъщност правят. Ние обикновено смятаме, че действително помагаме на другите. Някои от нас са убедени, че са длъжни да спасяват околните. Оказва се, че представите ни за помощта са доста объркани. Често пъти ние твърдо вярваме, че спасяването е благородно дело. Възможно е дори да смятаме за проява на жестокост и безсърдечност една толкова студенокръвна постъпка, като това да оставим някого да се справи сам с определено чувство, да понесе последствията от някакво свое поведение, да бъде разочарован от това, че са му отказали, да бъде помолен да отговори на нашите нужди и желания, и въобще да бъде отговорен за собствената си личност и съществуването й в света. Няма значение, че тези хора ще платят висока цена за нашата „помощ” - може би много по-висока от всяка неприятна емоция, с която иначе би им се наложило да се справят.