Емоционалната сигурност и сегашното ни ниво на несигурност са важни неща и трябва да се съобразяваме с тях, когато вземаме някакви решения. Понякога изпадаме в зависимост - емоционална и финансова - от определен човек. В този случай се сблъскваме с два големи проблема, които може и да са, а може и да не са свързани помежду си. Не трябва да подценяваме нито единия от двата типа зависимост, всеки от тях изисква специално внимание. Моите думи или вашите надежди не могат да заличат фактите. Ако сме емоционално или финансово зависими, това е реален факт и той се нуждае от внимателно разглеждане. Аз обаче вярвам, че трябва да се опитаме да отхвърлим зависимостта. Знам също така, че можем да станем независими - стига, разбира се, да поискаме.
Ще ви предложа и някои идеи, които може би ще са ви от полза:
1. Опитайте се веднъж завинаги да се откъснете от детството си. Поскърбете. След това преодолейте мъката и си набележете цели. Дайте си сметка дали някои събития от ранните ви години не оказват влияние върху живота, който водите в момента.
Една жена, която на два пъти е имала интимна връзка с алкохолици, ми разказа следната история. Баща й напуска семейството, когато тя е на пет години. В спомените й от тези пет години той е вечно пиян. Въпреки че живеят в един и същи град, тя рядко вижда баща си, след като той ги изоставя. След като майка й се развежда с него, той ги посещава няколко пъти, но не поддържа близки отношения с дъщеря си. От време на време тя му се обажда, за да му съобщи за най-важните събития от живота си: абитуриентския бал, женитбата си, раждането на първото дете, развода, втория си брак, раждането на второто дете. Всеки път, когато тя му звъни, двамата разговарят пет - десет минути, баща й казва, че трябва да се видят някой път и затваря. По-късно жената споделя, че не се е чувствала особено обидена или огорчена, тъй като очаквала точно това от него. Той никога не й е помагал. Едва ли е щял да й помогне и в бъдеще. Отношенията им са сякаш едностранни - протичат без неговото участие. Баща й дори не показва, че я обича. Жената обаче приема това положение като факт и не се разстройва много от него. Тя също така вярва, че вече се е справила с проблемите, причинени от алкохолизма на баща й. Тези взаимоотношения продължават години наред. Години наред тя продължава да се обвързва с разни алкохолици.
Една вечер, точно по времето, когато тя се развежда за втори път, телефонът иззвънява. Обажда се баща й, който никога преди това не я е търсил. Както ми каза по-късно, тя почувствала как сърцето й подскача. Баща й я попитал как я кара и как е семейството й - въпроси, които преди това винаги избягвал. За миг дъщерята се зачудила дали да му каже за развода си (нещо, което отдавна искала да направи, тъй като си мечтаела да може да заплаче пред него като малко дете, а той да я успокои), но точно в този момент баща й започнал да се оплаква, че е затворен в психиатрия, че никой не зачита правата му, че не е честно и дали тя би могла да направи нещо по въпроса. След като изслушала всичко това, тя приключила рязко разговора, затворила телефона, седнала на пода и започнала да крещи.
- Спомням си как седях на земята и виках: „Ти не ми помогна нито веднъж. Никога не беше до мен. А сега аз имах нужда от теб. Един-единствен път си позволих да се нуждая от теб, а ти отново не направи нищо, за да ми помогнеш. Вместо това искаш аз да се грижа за теб.”
Ето какво още ми разказа тя:
- Когато спрях да плача, почувствах се странно умиротворена. Мисля, че тогава за първи път си позволих да се ядосам на баща си и да скърбя за него. Започнах истински да осъзнавам нещата едва през следващите няколко седмици. Естествено, че никога не е бил до мен. Та той е алкохолик. Никога не е бил готов да помогне на когото и да било, включително и на себе си. Постепенно започнах да разбирам, че под маската на сигурна и уверена в себе си жена, аз се чувствах ненужна и смятах, че не заслужавам да бъда обичана. Дълбоко в душата си бях поддържала илюзията, че имам любящ баща, който стои далеч от мен и отказва да ме приеме, тъй като не съм достатъчно добра. Явно, че нещо в мен не е както трябва. В този момент разбрах истината. Не аз не заслужавах да бъда обичана. Не аз бях човекът, който винаги обърква нещата, въпреки че и при мен не всичко беше идеално. Той беше този човек.
Нещо се случи с мен след това - спомняше си още тя. - Вече нямах нужда да бъда обичана от алкохолик. Истината ме накара да се почувствам свободна.
Не твърдя, че след като престана да скърби и осъзна за какво става въпрос, тази жена реши всичките си проблеми. Тя може би продължава да тъгува, вероятно все още й се налага да се бори с характеристиките си на съзависима личност. Сигурна съм обаче, че тази случка определено й е помогнала.